— Джакс, кой всъщност си ти?
Лицата им бяха на сантиметри едно от друго.
— А ти как мислиш?
— Не… не знам, но в момента в живота ми се случват всякакви странни неща и се чудя дали срещата ни не е нещо повече от щастливо съвпадение, както ми се стори първоначално.
— Ами ако ти кажа, че цял живот съм те търсил?
— Ще реша, че или ме сваляш по крайно изтъркан начин, или знаеш какво… хм… ме отличава от другите момичета.
Той приведе глава, докато устните му почти докоснаха ухото й.
— Ти си Анаво.
Саша цялата настръхна и извъртя глава, така че носовете им се опряха.
— Откъде знаеш?
— Умея инстинктивно да разпознавам Анаво.
— А ти… има ли причина да ме мразиш?
Явно се страхуваше да не я заведе при Ерикс, опасяваше се, че щом знае коя е, значи й е враг.
— Напротив, Саша. Заради това, което съм, не бих могъл да бъда с друго момиче, освен с Анаво. И това, че те открих, е ужасно важно за мен.
Тя се намръщи леко.
— Затова ли прекара цялата сутрин с мен?
— Затова те заговорих. А прекарах сутринта с теб, защото ми беше приятно.
Останаха да лежат в снега, втренчени един в друг. Накрая тя прошепна.
— Значи Анаво наистина съществува?
— Наистина.
Тя го целуна отново. Харесваше го, сигурен беше. Ако се придържаше към плана си, дали утре щеше да го харесва малко повече? Ами на следващия ден? Дали в крайна сметка щеше да се влюби в него? А дали той някога щеше да съумее да я обича така, както трябваше?
Джакс остави въображението си да се лута на воля, да бърза към деня, в който Саша щеше да го приеме, да прегърне безсмъртието и да стане Мефисто.
Като него.
Най-после откъсна устни от нейните, изправи се на крака и се втренчи в нея, дишайки накъсано, запъхтяно.
Тя с мъка се изправи до седнало положение и премигна срещу него, видимо объркана.
— Джакс, какво има? — После отклони очи и се изчерви. — Хич не ме бива в целувките, а?
— Не, Саша, беше прекрасно.
Тя цялата беше прекрасна, дете на светлината. Една на милиарди. Колко невероятно, че я бе открил. И цяло чудо, че бе предопределена за него. Но едва сега, за първи път от безброй много години, в които мечтаеше и се надяваше да открие своята Анаво, се замисли какво трябваше да се случи, за да може да я задържи. Тя трябваше да се съгласи да стане Мефисто, да се откаже тъкмо от онова, което й позволяваше да понася присъствието му. А когато промяната приключеше, когато окончателно се превърнеше в Мефисто, щеше да е като него, вечно преследвана от тъмната си страна. Щеше да загуби покой. Можеше ли да й причини такова нещо?
Но нима би могъл да се откаже? Тъмната му душа копнееше за светлината на нейната, жадуваше за нея, както удавник жадува за глътка въздух. Всичките му инстинкти го тласкаха към една и съща цел — да заяви правата си върху нея, да я задържи, да я направи своя и в крайна сметка да я превърне в Мефисто. Но инстинктите не отчитаха емоциите. Никога не му бе хрумвало, че би могъл да се колебае.
И все пак, докато гледаше прелестното й лице, широко отворените й бистри очи, се чувстваше като истинско чудовище, решено да опозори принцесата, да я завлече в тинята, за да заживее с нея.
Какво, по дяволите, му ставаше? Не можеше да си позволи подобна сълзлива сантименталност. Та от това зависеше много повече от собственото му изкупление. Имаха нужда от нея. Колкото повече нарастваха редиците им, толкова по-малко Ския и изгубени души щяха да бродят по света. Би могла да роди синове и дъщери, които също да станат Мефисто. Ако отказваше да се бори за нея заради себе си, то трябваше да го направи заради братята си, заради човечеството. Въодушевлението му се изпари напълно. Изтика чувството на вина, сложи обратно очилата си и изтри паметта й от последните десет минути.
Тя замига бързо-бързо с объркано изражение. Погледна надолу, докосна крака си, после устните си и накрая извърна лице към него и го погледна.
— Колко странно. За момент сякаш забравих, че съм си счупила крака и че ти го излекува, а после се сетих. — Тя поклати глава, сякаш да избистри мислите си. — Чух те да казваш: „Забрави всичко след падането“ и действително забравих, но после отново си спомних.