Тя вдигна поглед към него с неприкрито любопитство, изписано на красивото й лице.
— Ти знаеш каква е истината, нали, Джакс?
Не можеше да си прости, че си бе свалил очилата, преди да я целуне.
— Не знам истината за братовчед ти, ако това имаш предвид.
— Знаеш, че не това имам предвид. Просто ми кажи дали Ерикс е такъв, за какъвто го смята Брет. И въобще истина ли е всичко това?
— Ами ако е истина? Какво ще се промени? Ако разбереш, че Ерикс действително е безсмъртен, колекционер на души, и вече притежава душите на братовчед ти и на леля ти, нима можеш да промениш нещо?
Саша ахна.
— О, господи! — прошепна тя. — Значи е истина.
— Не съм казал такова нещо. Казах само, че ако е истина, не можеш нищо да направиш.
— Мога да попреча на други да се закълнат. Снощи Бруно се опитваше да убеди другия ми братовчед, Крис, да иде на събранието.
— Дори да знаеш със сигурност, дори да предупредиш всички да не полагат клетвата, никой няма да ти повярва. Ще решат, че лудата си ти.
— Може и да си прав, може би нищо не мога да променя, но поне щях да знам защо Гарваните се опитаха да ме убият.
Джакс се облегна назад и огледа пълния ресторант, загледа как сервитьорките припкат напред-назад между масите и кухнята, как едно семейство се смее над порциите със спагети, а млада двойка се държи за ръце през масата. Всичко изглеждаше толкова нормално. Ето това беше светът на Саша, светът, който познаваше. И му се струваше чудовищен грях да я завлече в своя свят, да й покаже какво се крие от другата страна.
След това се обърна към нея, вгледа се в прекрасните й очи, в тревожното й изражение, как хапе долната си устна. Искаше му се да има смелостта да стане и да си тръгне и никога повече да не я види, да я остави да живее нормален живот.
Но не беше толкова силен. Дори не можеше да откъсне очи от нея. Искаше я, а за да я има, се налагаше да повдигне завесата, малко по малко, да й позволи да надникне в света, в който би живяла, ако станеше Мефисто. Въздъхна дълбоко, тежко и направи първата крачка. — Да, Саша, всичко е истина.
Дълбоко в себе си Саша вече се досещаше, но й се искаше да не е истина. Искаше й се Гарваните да се окажат секта, организирана от поклонник на Сатаната с раздуто до безкрайност его, а Анаво да е плод на фантазиите на умопобъркан италианец от миналото.
— Откъде знаеш, Джакс?
— Мислех, че ще ми дадеш една седмица.
— Можеш да ми кажеш откъде знаеш, без да ми казваш кой си.
Джакс метна няколко банкноти на масата и се изправи, после протегна ръка, за да поеме нейната.
— Да се качим на някой от лифтовете.
Навън беше студено, сложиха си ските на снега. Пред станцията на лифта се виеше опашка, така че зачакаха. Докато се придвижваха бавно напред, той не спираше да я гледа.
— Какво обичаш да правиш?
— Обожавам изкуството. Да ходя по музеи. Понякога рисувам, ако нещо ми хване окото.
— Искаш да станеш художник?
— Не съм толкова добра, а и всъщност не искам. По-скоро бих искала да уча как да реставрирам и почиствам стари творби, може би да работя в музей.
— Значи смяташ да продължиш да учиш?
— Да, но сега, когато мама е в Русия, нямам представа къде да кандидатствам. Може би няма да е зле да проверя университетите в Европа. — Щеше й се да можеше да рисува по-добре. Тогава би опитала да го скицира и може би да улови съвършенството на лицето му. — А ти какво обичаш да правиш?
— Да чета исторически книги, биографии и такива неща. Да играя баскетбол. — Той се усмихна. — Да карам ски.
Най-после дойде техният ред и когато седалката се понесе нагоре, той се наклони към нея и попита, почти шепнешком:
— Вярваш ли в Бог?
— Разбира се, че вярвам. Защо изобщо…
— Значи вярваш и в Рая.
— Естествено.
— Тогава вярваш и в Ада, и в Луцифер.
Тя кимна.
— Нещата всъщност са съвсем прости. Хората се раждат и цял живот се стараят да постъпват правилно, да са добри, да устояват на изкушенията на злото. Гневят се и завиждат, таят злоба и суета и прочее, но все пак се борят. А когато умрат, греховете им се претеглят и те заминават или в Рая, или в Ада. Нали така?
— Така са ме учили, така и вярвам, но никой не може да знае със сигурност.
— Добре, а какво ще стане, ако правилата се променят? Ако хората са наясно, че са обречени да горят в пъкъла, че краят на живота е началото на вечни мъки? Ако няма шанс за Рая, нима някой ще се опитва да е добър? Всеки ще граби каквото може и светът ще бъде мрачно и ужасно място.