Саша извърна поглед надолу към покритите със сняг дървета, към скалите, зъберите и камънаците, по които отказваха да поникнат дървета. Беше толкова тихо, всички звуци бяха приглушени от снега, гласовете на скиорите пред тях и зад тях звучаха слабо и далечно. Единственото, което се чуваше ясно, бе равното бучене на лифта. И ниският, плътен глас на Джакс, който нареждаше неща, които отказваше да повярва.
— Нали си наясно, че всичко това звучи като пълна глупост?
— Де да беше така — Джакс погледна право напред. — Но е вярно, Саша. Ерикс съществува. И мами хората да му вричат душите си, а когато умрат, ги взима, влива ги в своята и става все по-силен.
— Ако го прави от хиляда години, значи вече е събрал милиони. Колко му трябват?
— Когато везните се наклонят в негова полза, когато по-голямата част от човечеството принадлежи на него, а не на Бог, тогава ще е достатъчно силен, да се изправи срещу Луцифер. Но не притежава милиони. Не са толкова много. Не може да вземе нечия душа, ако тя не е свободна да отлети, затова Луцифер изкопал огромна бездна, дълбоко под земята, а после я загърнал в тъмнината на Ада. Когато хвърлят някоя от изгубените души на Ерикс в дупката, човекът умира, но душата не може да избяга. Така че, да, Ерикс е събрал милиони последователи за тези хиляда години, но много от тези хора гният в дълбините на земята, а душите им не могат да избягат.
Все едно гледаше предаване по научния канал. Или филм на ужасите. В главата й изникнаха образите на зомбита, таласъми и духове. Но тя бе човек на логиката, а законите на физиката противоречаха на чутото.
— Ако дупката е дълбоко под земята, как се озовават там последователите на Ерикс?
— Входът е скрит от другата страна на земното кълбо, на място, където никой никога не ходи. От едно конкретно място започва дълъг улей, който води до дупката. Твърди се, че никой не оцелява след падането. Всички умират от удара.
— Кой го твърди? Кой ги води там?
Все така с извърнато лице, той се загледа към гънките на планината, над които плавно се движеха.
— Джакс?
Бавно, почти неохотно, той вдигна глава, обърна се към нея и внимателно смъкна очилата от лицето си.
— Аз.
Мили боже! Дъхът й буквално секна, толкова бе смаяна.
— Ти си един от братята му?
Той кимна бавно.
Саша премигна, за да спре сълзите, и там, във въздуха, на седалката, започна да навързва нещата.
— Ти беше в склада, нали? Дойде да отведеш Гарваните в Ада на земята и намери мен, полумъртва. И преди да ги отведеш, си ме излекувал. Затова нямах нито рана, нито драскотина, когато се събудих. Хванал си Алекс, за да не ме отведе при Ерикс. Той определено не би се самоубил. Ти си го хванал, нали?
Не получи нито кимване, нито отговор. Джакс не спираше да я гледа със странните си очи.
— И работиш за Луцифер. Ти си черен ангел.
Той отново не отговори.
— Заради Брет ли дойде на пистата днес?
— Дойдох заради теб.
— Защо?
— Ходих до Сан Франциско, за да те видя, да се уверя, че си добре. И разбрах, че си се преместила тук.
Саша си пое дълбоко въздух и отново зарея поглед напред. Наближаваха върха. Оставаха им не повече от пет минути.
— Нищо чудно, че очите ти са такива.
Той не отвърна.
Още от началото подозираше, че е различен, но след това обяснение нещата стояха съвсем по друг начин. Чувстваше се безумно привлечена от него, харесваше го… но мисълта, че е убиец, изпълзял от Ада, макар и палач на погубени, зли хора, я караше да трепери. Нима най-спокойно се прибираше у дома, в Ада, след като цял ден бе убивал хора?
Тя се отмести леко, притисна се по-плътно към ръба на седалката. Не че я беше страх. Не. Но от човек, когото искаше да опознае, Джакс се бе превърнал в непознат, когото не искаше никога повече да види.
— Какво стана с Гарваните? Как така се озоваха в залива на Сан Франциско вместо в Ада на земята?
— Телата в залива бяха двойници. Мефистофел ни осигурява тела, които са точни копия на хората, които водим в Ада на земята. Ако всички започнат да изчезват безследно, хората ще се паникьосат.
— Братята ти бяха ли с теб онази нощ?
Той кимна, докато слагаше ръкавиците си и нагласяше щеките за рампата.
— Планирахме акцията повече от седмица. А теб изобщо не те бяхме предвидили. Не знаех какво да правя с теб. Не можех да те взема с мен, но не можех и да те оставя да кървиш до смърт. Така че те излекувах и те приспах, а после си тръгнахме.