Саша чу гласовете и затръшването на вратите на колите и изкрещя:
— Брет!
Райли мигом затисна устата й с ръка, но беше късно.
— Саша, ти ли си? Какво правиш тук? Кой ти каза за къщата на призраците?
Къщата на призраците ли? Някой ден може би съвпадението щеше да й се стори комично. Но точно сега трепереше да не би Брет да тръгне към задната част на хижата да я търси. С много усилия успя да освободи устата си и извика:
— Срещнах едно момче на пистата днес и той ми каза, че ще бъдеш тук. Дойдох да ти кажа за Райли О’Райън.
Райли мигом я пусна.
— Какво правиш? Ще убие и теб!
— Изчакай да видиш — прошепна Саша.
— Какво за Райли? — провикна се Брет.
— Не си ли чул? Не е умряла. Вратът й е счупен, но ще оживее.
Настъпи тишина, после Райли се обади:
— Няма да ти повярва. Целият град знае какво стана.
Но Саша не отговори. Надяваше се Брет да се притесни достатъчно, че да хукне обратно към града, за да провери.
Но после чу стъпките и разбра, че няма късмет.
— Къде си, Саша?
Райли я затегли назад към гората. Изневиделица на малката полянка зад хижата изникнаха няколко гигантски сенки, а две от тях се хвърлиха към нея с такава скорост, че тя не успя дори да изпищи. Една от сенките я сграбчи за китката, другата хвана Райли и ръката й внезапно се оказа свободна. А после я погълна миризмата на кожа и сайдер с подправки и всичко потъна в тъмнина.
След като не се сети къде другаде да я заведе, за да обсъдят случилото се, без да ги прекъсват или подслушват, Джакс я заведе в стаята си в къщата на Мефисто. Пусна я веднага щом пристигнаха и отстъпи крачка назад, докато тя мигаше под лампата и се оглеждаше.
— Къде сме?
— В моята стая. Ще те върна у дома след малко, но реших, че може би искаш да разбереш какво се е случило с Райли, а тук можем да говорим, без да ни подслушват.
— Как се озовахме тук?
— Мога да транспортирам себе си и всичко, което нося, до всяко кътче на света само за няколко секунди. Предвид работата ми, такова умение е задължително.
Тя го зяпна, сякаш очакваше от раменете му да поникнат крила и да го вдигнат във въздуха.
— Доста зловещ тип си, Аякс Декианос. Какво друго можеш да правиш?
— Да чувам неща, недоловими за другите, обонянието ми е почти като на куче, виждам в тъмното и понякога имам доста точни предчувствия. А и ме бива в баскетбола.
Саша заоглежда стаята.
— Значи тук си живееш. Целият ни апартамент в Оукланд би се побрал в тази стая.
Той се огледа заедно с нея и сякаш за първи път от десетилетия насам истински видя обстановката. Тук живееше ден след ден и вече почти не забелязваше картините в тежки рамки с позлатени орнаменти, високите четири метра тавани, масивните мебели, кървавочервената коприна на фона на бледосивите стени, огромното бюро, камината от черен мрамор и предметите, които държеше по рафтовете с книги.
Саша обиколи стаята, поспря се да разгледа картините, проточи шия, за да надникне на горните рафтове. Попита за едно-две неща — за пистолетите за дуел и британската каска от Ватерло. Чувала бе за художника, който бе нарисувал Джакс и братята му в градините на къщата им в Йоркшир през 1803 година. Но не знаеше, че художникът бе станал Лумина. Негови картини имаше из цялата къща.
Докато разглеждаше портрета, най-после промълви:
— Не искам да знам как ме намери. Нито къде е отишла Райли и предпочитам да не знам как точно е смятала да убие Брет, защото съм почти сигурна, че дейно участвам в плана й. — Тя се обърна и го погледна право в очите. — Искам да знам единствено защо се беше спряла на мен. Защото Брет ми е братовчед ли?
Джакс поклати глава.
— Да, така си и мислех. Защото съм Анаво, нали?
Вероятно моментът никак не беше подходящ да й обяснява, че причината бе друга, че започва да се променя и да прилича на него и затова може да вижда духове, така че предпочете да каже друго:
— Да.
Саша тръгна към прозорците на западната стена и сви длани върху стъклото, за да погледне навън.
— Виждам сенките на планините. Сигурно всяка сутрин се будиш пред убийствена гледка.
Вратата се отвори и в стаята се дотътри Матилда, хванала голяма табла в пухкавите си ръце.
— Казаха ми, че няма да слизате за вечеря, господарю Джакс, затова ви донесох нещо за хапване — тя постави подноса на масата под портрета и се обърна към Саша. — Как сте, госпожице? Аз съм Матилда, икономката.