Саша се усмихна.
— Приятно ми е. Аз съм Саша.
— А, знам коя сте. Гладна ли сте?
— Да, госпожо.
— Хапвайте тогава и не позволявайте на господаря Джакс да ви проглуши ушите. — Тя тръгна към вратата. — Ако ви дотрябва нещо, само позвънете.
Когато Матилда излезе, Саша го погледна с любопитство.
— Има ли конкретна причина да държите английска икономка, която се облича по модата от деветнайсети век?
Наложи се да обясни за Пургаторите, преди да й разкаже.
— Господарят на Матилда нападнал дванайсетгодишната й дъщеря. В желанието си да защити детето, Матилда го убила. Бил аристократ, граф, а тя — прислужница. По онова време правосъдието в Англия не било особено обективно. Дъщеря й загинала, а тя не могла да преодолее гнева си към Бог, задето позволил да се случи. Екзекутирали я, преди да успее да се примири. С нас е от 1852 година.
— А Райли как е избягала?
— Още не знаем с точност, но втори път няма да се случи. Ще трябва или да обещае да остане при нас и да поработи върху гнева си, или да замине в Чистилището, където сама да се бори с чувствата си. — Джакс надуши месото в подноса и стомахът му изкъркори. Усети, че и тя стрелка погледи към масата. — Искаш ли хапнеш нещо, преди да те върна у дома?
— Не е много разумно, но не съм сигурна, че у Шрайвър ще има нещо за ядене.
— Защо да не е разумно?
Тя като че ли се подразни.
— Не искам да съм тук, Джакс. Не искам нито да разговарям с теб, нито да те познавам. Искам си предишния нормален живот.
Сега беше моментът да й каже, че вече беше късно, че може би някой ден щеше да се върне към нормалното, но нямаше да е скоро. Не и докато го гледаше с тази смесица от копнеж и ненавист. Може и да не искаше да разговаря с него, но беше готов да се обзаложи, че умираше да го целуне.
Но не каза нищо. Вместо това се приближи до масата и й предложи стол. После седна срещу нея и се приготви да се храни в мълчание. Може би щеше да му е по-лесно, ако не я гледаше. Сведе поглед към чинията, препълнена със задушено месо, картофи, печена тиква и пресен зелен боб, но погледът му упорито се плъзгаше към нея. Беше толкова красива. Дългата й руса коса бе прибрана назад и сплетена на плитка, но няколко кичура бяха избягали и обрамчваха брадичката й. Нослето й бе порозовяло от студения въздух, а устните й — леко напукани.
— Зяпнал си ме.
— Ти също.
Двамата наведоха глави, той дори успя да хапне малко, но скоро очите му отново се вдигнаха към нея, в същия миг, в който и нейните се впиха в него. След още няколко откраднати погледа неохотата й да разговаря се изпари и тя неочаквано заяви:
— Любимият ми десерт е шоколадов мус.
— И на мен.
— Лъжеш.
— Матилда ще потвърди. А любимият ми цвят е червеният.
— И моят.
— Сега ти лъжеш.
— Не е вярно. Ако надникнеш в дрешника ми, ще ти стане ясно колко си падам по червеното. — Тя се пресегна към ябълковите кнедли и си отхапа малко.
Направи му впечатление, че макар да не яде колкото него, пак яде много за момиче. Дали силата й вече нарастваше? Дали й минаваха мисли, каквито до този момент не й бяха хрумвали? Надяваше се да не е така. Чувстваше се виновен, че Саша се променя, без да съзнава, но мисълта, че може бъде обременена от черни мисли и отрицателни емоции, направо разкъсваше сърцето му.
Все заради него.
Когато приключиха с вечерята, той се обади:
— Ако нямаш други въпроси, мога да те прибера у дома.
Саша се изправи и си облече грейката, а после се спря по средата на стаята и се завъртя в кръг, за да я огледа още веднъж.
— Не мога да повярвам, че живееш на такова място. Прилича на палат.
Какво ли щеше да каже за останалата част от къщата: за картините, библиотеката, залите? Вероятно никога нямаше да узнае. Съвсем ясно бе дала да се разбере какво чувства към него. Първоначалното му униние премина в мрачно отчаяние. Да можеше да си върне поне част от казаното!
Джакс се изправи на свой ред и дръпна шлифера си от фотьойла пред камината с намерението да я върне обратно в града, на тротоара пред къщата на Шрайвър, да намерят Бу и после да я остави. Но когато се обърна, едва не се блъсна в нея, стоеше толкова близо, че долавяше карамеленото й солено-сладко ухание. Направо обезумяваше пред вида на тези прелестни очи, на млечната й нежна кожа, като знаеше, че не може да я докосне.