Саша бавно поклати глава, притиснала до тялото си юмруци, които отказваха да се отпуснат. Желанието да цапардоса Мелани в лицето й бе толкова чуждо, колкото и непреодолимо. Никога по-рано не бе изпитвала такава жажда за насилие.
— Ще ти кажа, ако ми се обади.
Мелани продължаваше да стърчи на не повече от крачка от нея, достатъчно близо, за да я стигне с ръка, дори виждаше лепилото, с което бяха прикрепени изкуствените й мигли. Тя се наклони лекичко към нея и прошепна:
— Давай де, ако ти стиска. Виждам, че едва се сдържаш.
— Та после да ме арестуват, нали? — отговори рязко Саша. — Не, благодаря.
Мелани се врътна на острите си като игли токове и напусна стаята, като изблъска Тим от пътя си.
Когато изчезна, той се обади:
— Облечи се и ще идем да хапнем някъде.
Явно храната бе решение за всичко. На Саша й стана мъчно за Тим, затова кимна.
— Какво четеш?
Седнал в един стол без облегалки, Джакс загледа, как Феникс влиза в библиотеката и се разполага на ниския кожен диван пред камината.
— Ти какво, да не си от литературната полиция?
— Да разбирам, че четеш нещо, от което се срамуваш. И какво е? „Хари Потър“? „Ерагон“? „Властелинът на пръстените“? Или пак си в детинската фаза и си препрочиташ приказките? „Старият Йелър“? „Джеймс и гигантската праскова“?
Май щеше да е по-добре да си признае. В противен случай Феникс нямаше да го остави на мира. Вдигна книгата, за да може брат му да види заглавието, и зачака реакцията му.
Не се наложи да чака дълго.
— „Как да печелим приятели и да убеждаваме хората“. Много интересно, но може би трябва да вземеш изданието на Синовете от Ада. Озаглавено е „Как да не плашим хората до смърт и да не отблъскваме всичко наоколо“.
— Беше изчерпана, така че се наложи да взема тази.
— И?
— Насочена е по-скоро към търговски представители, но то май и аз попадам в тая категория. Нали се опитвам да се продам като нормален човек. Ако правя, каквото ми препоръчва книгата, би трябвало хората да ми ядат от ръката.
— И какво пише?
— Че ласкателството отваря всички врати. Да повтаряш името на хората, защото обожават да го чуват, да ги питаш с какво се занимават, постоянно да завърташ разговора около тях. Да демонстрираш искрен интерес към тях и живота им. Да ги накараш да се почувстват като най-важния човек на планетата.
— Хубаво, да речем, че действа, ами предишната стъпка? Как установяваш достатъчно близък контакт, че да започнеш да демонстрираш интерес, било то искрен, или не?
— М. ми даде контактни лещи от стъкло, понеже пластмасовите се стопиха. Горе-долу вършат работа, та очите ми да изглеждат нормални, но ще нося очилата, колкото се може по-често. Старая се да мисля за приятни, положителни неща, така че да не изглеждам като психопат. Но тайният ми коз е Броуди. Ще дойде с мен и ще се представя за мой брат близнак. Двуяйчен, понеже изобщо не си приличаме. Ще движим заедно и се надявам излъчването му донякъде да балансира моето.
— Та това звучи много добре. На теб ли ти хрумна?
— Горе-долу. Казах на Кий, че не мога да се справя, да намери някой друг да ходи на училище и да шпионира Бруно. Предложих Броуди, нали беше на деветнайсет, когато го взехме, но изглежда на седемнайсет. Кий не се съгласи, каза, че трябва да е някой от нас, и си е навил на пръста да съм аз. Казах, че ще се съглася, ако и Броуди дойде с мен.
— Момичетата ще му се лепят като мухи на мед. Какво ще стане, ако се влюби в някоя? Според правилата на Лумина не може да се влюбва в момиче, нито да я доведе тук.
Може би трябваше да избереш някого, който вече си има половинка.
— Твърде е смотан. Вярно, че е Лумина и всички ще се чувстват привлечени, но това са деца, Феникс. Фактът, че е такъв зубър, ще натежи над очарованието.
— Така си мислиш ти. Аз пък надушвам неприятности, ако не го държиш изкъсо.
— Ще бъдем заедно по цял ден. Не се тревожи.
Феникс се изправи и тръгна към изхода.
— В работилницата ли отиваш?
Феникс моделираше мотори, за да убива времето и да ангажира ума си, за да не мисли постоянно за Джейн. Джакс не смяташе, че му помага особено, но той упорито си прекарваше времето между машините. Беше измайсторил по един мотор за всеки в планината. Някои си имаха даже по два.