Но това беше, преди да стигне стаята. Приличаше на бойно поле, липсваха само шрапнелите и мъртвите тела. Съдържанието на всяко едно чекмедже бе изсипано на пода, всички дрехи, които бе закачила в дрешника, се въргаляха из стаята наред със завивките и чаршафите. Скицникът й бе раздран на ивици, а лаптопът, който бе получила като подарък за рождения си ден предния април, бе на парчета — екранът бе откъснат от тялото, а двете половини бяха изпочупени. Край с есето й.
След няколко крачки из бъркотията стана ясно, че дрехите й не бяха просто разхвърляни по земята. Бяха разкъсани, нарязани и раздрани, напълно унищожени. Саша се приближи до нощното шкафче, за да надникне в чекмеджето, и хич не се изненада, че пластмасовият цилиндър липсваше.
— Саша, можеш ли да слезеш? Дошъл е някой да те види.
Разтреперана, почти разплакана, тя се запрепъва през съсипаните дрехи и излезе в коридора, после се спусна по стълбите. От фоайето й се усмихваше слабичко момче с тъмна коса и дебели очила.
Тим се обади:
— Защо не заведеш Броуди до твоята стая, нали ти е дошъл на гости? Не искам да ви преча с мача.
С други думи — предпочитам да не ми пречите да си гледам футбола.
— Добре, Тим. — Тя го изчака да се върне в стаята, после се обърна към гостенина.
— Познаваме ли се?
Той поклати глава.
— Джакс ме изпрати.
Не й приличаше на никого от семейния портрет от стаята на Джакс, но все пак попита:
— Брат ли си му?
— Не, работя за тях. Трябва само да те попитам нещо, ако ми отделиш една минутка.
Колкото и да беше смотан, у него имаше нещо, което мигом й допадна. Очите му бяха добри и ведри. А малко спокойствие никак нямаше да й е излишно. И все пак в момента не беше склонна да се доверява на непознати.
— Откъде да съм сигурна, че казваш истината?
Той извади мобилен телефон и набра някакъв номер, после й го подаде. Чу гласа на Джакс.
— Добре ли е?
Саша погледна непознатия в очите, после каза:
— Добре е.
— Саша, ти ли си? Броуди там ли е?
— Да.
— Добре ли си? — звучеше истерично.
— Добре съм. Какво точно става?
— Поговори с Броуди, аз ще дойда съвсем скоро.
Тя затвори и подаде телефона на Броуди.
— Ела да се качим горе.
Саша спря на прага на стаята си и го изчака да я настигне.
— Преди около два часа излязохме да обядваме и се прибрахме точно преди да дойдеш.
Той хвърли един поглед и попита:
— Липсва ли нещо?
— Имах един пластмасов цилиндър с рисунка — портрет на майка ми, изчезнал е.
Броуди обиколи стаята, като прескачаше купчините дрехи.
— Май ще трябва да си понапазаруваш.
Саша затвори вратата и седна на голия матрак на по-близкото легло. Броуди се настани на другото и побутна очилцата си по-назад. После й разказа за Ерикс и Алекс Касамов и за картината, която уж бил купил от майка й.
— Джакс се тревожеше да не се появи някой Ския да търси картината и да реши да те разпитва по не особено приятен начин.
— Как така да ме измъчват ли? — Тя преглътна, хвърли бърз поглед към пръта на корниза, после към съсипания компютър. — Нима някой би ме измъчвал само за да разбере нещо за някаква стара картина?
— Ерикс ужасно я иска. Не знаем защо, нито какво изобразява, но той умира да я докопа.
— За да я продаде ли?
— Не, на него пари не му трябват — Броуди се пресегна и вдигна късче хартия с нарисувано око. — Каза, че те е нямало два часа. Мислиш ли, че който е бил тук, е търсил картината? Не съм сигурен, че ако някой бърза да намери нещо, ще губи време да ти съсипва вещите.
— Мисля, че е била леля ми, понеже не може да ме гледа. А цилиндъра вероятно е взела от чиста злоба. Бях й казала, че вътре има портрет на майка ми, а нея мрази повече и от мен. Беше ме предупредила, че ако извадя картината, ще я изгори.
Броуди я изгледа съчувствено.
— Ще направя всичко по силите си да ти помогна да оправиш нещата, но първо, изключително е важно да ми кажеш истината. У теб ли е тази картина?
Саша отклони поглед и каза:
— Не.
Точно в този миг Джакс се вмъкна през прозореца.