— Май повечко сила вложих, а?
— Изобщо не биваше да го буташ.
— Но той те целуна.
Тя го стрелна с поглед, после отново се обърна към чорапите.
— А когато тръгна на училище утре, запозная се с някого, той ме покани на среща и вземе да ме докосне, пак ли ще размахваш юмруци?
Само от мисълта, коремът му се сви.
— Стана ми ужасно неприятно, Саша. Наистина.
Въздишката й беше съвсем искрена. Обърна лице към него и рече тъжно:
— Не се тревожи. Момчетата не ме харесват. Тоест, вярно, винаги съм имала приятели момчета, но никой не ме е харесвал. Така де. Не просто да ме харесва, а да ме харесва.
— Грешиш. Със сигурност грешиш. Толкова си красива, такъв невероятен човек, как е възможно да нямаш милион гаджета?
— Не знам. Не е като да не се старая. Но се държат, сякаш съм монахиня или нещо такова. Недосегаема.
— Може би защото си Анаво. Вероятно долавят нещичко и им е ясно, че няма да е лесно. Не че съм голям специалист по хората, но пък знам как разсъждават момчетата, а те определено предпочитат да им е лесно. Нали разбираш какво имам предвид?
— Разбирам. А явно и ти ги разбираш нещата, господин Прелъстител на непознати девици в мрака.
— С теб не е така, Саша.
— Ако кажеш, че е различно, защото съм Анаво, или защото прекалено много ме уважаваш или нещо пак толкова тъпо, ще те сритам в топките и ще се смея отстрани.
Джакс се наведе над чорапите.
— Факт е, че си Анаво, а също и че те уважавам, но въпреки това бих искал да те видя гола. Всъщност мигом бих започнал да действам в тази посока, но ще трябва да останеш в планината завинаги. А и съществува дребният проблем, че ме намираш за отвратителен.
— Не и в този смисъл, уви. Не мога да преглътна какво представляваш, но определено не смятам, че си отвратителен.
— Значи не би имала против да се позабавляваш с мен, макар да не ме приемаш изцяло?
Шегуваше се, но тя не разбра, изчерви се силно и извърна лице.
— Непрекъснато се сещам за целувките. Никога не съм се чувствала така — измърмори тя, този път на кутийките с чорапогащници.
Той се приближи леко и докосна косата й, така мека и копринена.
— Това са могъщи усещания, Саша. Не се чувствай виновна. Нормално е да ги изпитваш, макар да ме намираш за зловещ. Това не те прави по-малко човек.
— Не те намирам за зловещ.
— Тогава какъв е проблемът?
— Ами… не знам. Безсмъртен си, това първо. Как точно ще се получи, ако сме заедно? Аз ще се сбабичасам, ще започна да си купувам ето от тия чорапи за разширени вени, а ти ще си все готин, на осемнайсет.
— Може пък и ти да станеш безсмъртна.
Саша рязко вдигна глава, видимо зашеметена.
— Ти сериозно ли говориш?
— Ами да. Не е невъзможно, стига да поискаш.
Тя неволно отстъпи назад с разширени от смайване очи.
— В никакъв случай! Да живея вечно? Не е нормално. Неестествено е. А и какво ще правя цяла вечност? Ще седя и ще чакам да приключиш с поредното убийство и да се прибереш у дома?
Заля го непреодолима умора. Никога нямаше да се съгласи, така че какъв смисъл имаше, по дяволите, да се опитва да я убеди?
— Ако станеш безсмъртна, ще идваш с мен, когато отивам… да… така де…
— Убиваш хора?
— Престани да го повтаряш! Защо отказваш да приемеш в какво се превръщат? Хлебарка да настъпя, ще е по-лошо. Нима предпочиташ да оставя такива като Касамов и Бруно да обикалят и да примамват нови и нови хора да погубят душите си?
Очите й плувнаха в сълзи, които бавно преляха по бузите й.
— Не знам — прошепна тя. — Не знам какво предпочитам. Искам да си друг. Искам да си нормален, а не пришълец от Ада. Какво да направя? Как бих могла да съм с теб и да продължавам да вярвам в Бог?
— Да не мислиш, че аз не вярвам в Бог?
— Вярваш, че съществува, но не си се запътил към Рая.
— Защото нямам избор. Такъв съм се родил и може и да не ми е писано да ида в Рая, но това не е от липса на желание.
Тя изтри сълзите си, върна се обратно и го прегърна.
— Съжалявам, Джакс. Жалко, че така стоят нещата.
Той обгърна раменете й и притисна буза в косата й.
— Нещо не съм в настроение за пазар. Дай да се връщаме в Телюрайд.
— Трябват ти дрехи, така че давай да действаме. Просто ще заобикаляме познатите ти, става ли?