Тя кимна, притисната в гърдите му.
— Става.
Рядко ходеше на пазар. Всъщност никога. Когато имаха нужда от дрехи, Лумините им купуваха необходимото или пък им ги ушиваха Пургаторите. Вярно, пазарувал бе и друг път, но най-вече книги, ски оборудване или алкохол. Понякога пури. Но тая работа с дрехите бе нещо съвсем ново, а престоят в дамското отделение бе несравнимо преживяване. Миризмите възбуждаха любопитството му, боите и тъканите се смесваха с парфюмите и уханието на кожа и гъделичкаха носа му. Но въпреки всичко, нито за миг не губеше аромата на Саша дори когато изчезна с купчина дрехи към съблекалните с обещанието, че веднага се връща.
Само че не се върна веднага. Измина цяла вечност и през главата му започнаха да се стрелкат мисли, че нещо не е наред. Че се е задавила с нещо, или се е спънала и си е халосала главата. И когато реши, че не издържа вече, стана невидим и се материализира там, където миризмата й бе най-наситена, а именно в тясна кабинка с огледало.
Саша стоеше пред огледалото по дънки и нищичко друго.
Съвсем нищо друго.
Джакс се вкамени. Реалността определено надминаваше въображението. Той буквално онемя от захлас. Виждаше белега, точно под дясната й гърда.
Саша кръстоса ръце пред гърдите си и го изгледа кръвнишки.
— Какво правиш? — изсъска. — Забранено е за мъже.
— Никой не ме вижда. Невидим съм.
— Аз те виждам!
Вярно, виждаше го. И това поредно доказателство, че Саша се променя, му подейства като кофа с ледена вода. Той хвърли последен поглед към прелестните й гърди и изскочи навън. Защо го беше направил? Вече съжаляваше горчиво. Образът на нежната й кожа и съвършените розови зърна на гърдите й прогори мозъка му и сега повече от всякога се измъчваше, че отказва да го приеме и да бъде с него.
Наложи се да прекара още десет минути, зареял невиждащ поглед в кикотещите се момичета и отегчени майки, които обикаляха между стелажите, преди Саша най-после да се появи, понесла няколко ката дрехи. Заедно отидоха до касата, където той плати в брой и с изумление изслуша притесненията й за крайната сума.
— Стига, Саша. Разполагаме с доста пари, а това наистина е… нищо. Кажи едно благодаря и престани да се терзаеш.
— Благодаря ти, Джакс.
Върна я в Телюрайд чак по тъмно. Но преди това я засипа с купища нови дрехи, бельо, включително и парфюм — една продавачка ги спря, размахала бяло картонче, и той реши, че Саша задължително трябва да ухае на този аромат — а също и нов скицник, пейзаж на Голдън Гейг Бридж от някаква женица на улицата, както и свръхмодерен макбук в розова чанта. Не спираше да купува, а когато тя извиси глас в протест, че сигурно вече съжалява за изхарчените пари, той я прекъсна:
— Страшно ми е приятно да ти купувам неща, радваш се като малко дете. Позволи ми това удоволствие. Нека се позабавлявам малко. Така ми липсват приятни емоции.
Най-накрая Саша го убеди да се спре и двамата се транспортираха в стаята й малко след седем часа. Джакс предложи да поостане и да й помогне да разчисти, но тя го пресече:
— Предпочитам сама да оправя. Благодаря, но по-добре се прибирай и се приготвяй за училище утре.
— Ще се оправиш ли? Ами Мелани?
— Ще гледам да я избягвам, доколкото е възможно, но дори да дойде тук и се спречкаме, все ще се оправя. Не се тревожи.
— Със същия успех можеш да ме посъветваш да спра да дишам. — Той огледа бъркотията и поклати глава. — Ужасно е, но пак, добре че е била тя, а не някой Ския, който да те разпитва.
— Нали ще ми пазиш картината?
— На сигурно място е, бъди спокойна.
— А ще ми кажеш ли какво е нарисувано? Умирам от любопитство, но мама каза, че е почнала да се лющи, и ме беше страх да не я съсипя, ако я извадя.
— Ще ти кажа, разбира се. Даже ако искаш, след като Андре я погледне, мога да те взема да я видиш.
— И ще ми я върнеш, нали?
— Естествено. Спокойно. — Той се завъртя около бюрото и вдигна онази половина от лаптопа, в която беше хард драйвът. — Искаш ли да помоля Броуди да погледне дали не може да спаси нещо?
— О, супер. Вътре ми е есето за колежа. А срокът е другата седмица, та няма да е зле да го имам.
Джакс се изправи, явно се канеше да изчезне. А така не й се искаше. Очакваше пак да я прегърне и да я целуне отново. Всъщност май друг път не бе копняла толкова за каквото и да било. Какво й ставаше? Как бе възможно толкова да го желае, след като знаеше какво представлява?