— Защо хвърляш всичко?
Саша вдигна някогашния си любим пуловер. На предницата му, точно където се падаха гърдите, се мъдреха две големи дупки.
— Какво се е случило? — Изчака около минута, но след като тя не отговори, той се отлепи от касата на вратата, където се бе облегнал, изправи се и се смръщи. — Това е нейна работа, нали?
Сигурно не беше лесно Мелани да ти е майка. Направо сърце не й даваше да каже какво точно мисли, така че само вдигна рамене и продължи да тъпче чувала.
— Не схващам защо толкова те мрази.
— Мразеше баща ми, мрази и майка ми, така че по подразбиране мрази и мен.
— Съжалявам, Саша. Каза ли на баща ми? Той ще ти накупи каквото ти трябва.
— Не, не съм. Няма нищо, Крие. Вече си взех някои неща.
— Искаш ли да ти помогна?
Тя поклати глава.
— Благодаря, все пак.
Той й пожела лека нощ и се прибра в стаята си. След секунди чу, как пуска поредната видеоигра.
Когато приключи, Саша извлече чувалите навън, после се върна в стаята си и прибра новите дрехи. Колко хубаво, че Джакс я бе завел на пазар. И без това се притесняваше как ще се чувства в училище, но така поне не се налагаше да носи едни и същи дрехи всеки ден.
Включи новия си макбук и замалко да се разплаче — беше съвършен. Провери си пощата, а после влезе във Фейсбук и почти подскочи от радост, когато видя, че има съобщение от майка си. Отвори го нетърпеливо, но радостта й мигом се изпари. Кратко и сбито, майка й пишеше следното: „В Санкт Петербург съм, търся къде да се настаня, а после ще търся и работа. Обичам те“.
Тя, от своя страна, разказа за Телюрайд и за ските, без много-много да споменава Тим и Крис, изцяло пропусна Брет и Мелани. Какъв смисъл имаше да хленчи? Освен това не би могла да каже на майка си за Гарваните. Нямаше да разбере. Щеше да реши, че Саша си измисля, а после да я посъветва да се моли за душите им.
Де да имаше полза от молитви.
Осма глава
Следващият ден бе понеделник, първият й ден на училище. Саша облече дънки, червен пуловер и новите черни ботуши, които Джакс бе настоял да й купи. Имаше си и ново черно кожено манто, дълго почти колкото неговия шлифер. Когато се погледна в огледалото на вратата на банята, й се стори, че изглежда някак различно, по-зряла. Като никога си беше нагласила косата — вместо обичайната опашка я бе пуснала свободно и прихванала леко с шнола. Сложила бе и малко повече грим от обичайно и се бе пръснала с новия парфюм. Всячески се стараеше да си вдъхне самоувереност. Притесняваше се доста повече, отколкото очакваше. Мушна една двайсетачка в раницата си и каза на Бу:
— Ще се видим вън, приятелче.
Той помаха с опашка и изчезна.
На долния етаж Мелани приготвяше закуска. Когато Саша влезе, усети враждебния й поглед.
Откъде взе тия дрехи?
— Намерих ги в спа хотела в Маунтин Вилидж, в отдела за изгубени вещи. Невероятно какви неща си забравят хората по курортите.
— Лъжеш. Сигурно си примамила някой дъртак да ти ги купи.
Нищо чудно, че Мелани и баща й не са се понасяли, Саша подозираше, че винаги си е била такава, дори и преди да продаде душата си на Ерикс.
Мелани посочи масата.
— Ето ти кифла. Взимай я и се измитай.
Миризмата на бекон пълнеше устата й със слюнка, но от него явно нямаше да получи. Без да каже и дума, тя взе кифлата и тръгна. Вън обилният снеговалеж от предния ден бе секнал и каньонът изглеждаше като истинска зимна приказка, ослепителна под сутрешното слънце, а небето бе така кристално синьо, че тя неволно се усмихна. У Шрайвър беше отвратително, но градчето бе вълшебно. Новите й ботуши заскриптяха по снега, Бу припна по петите й и заедно извървяха пресечката покрай пъстрите викториански къщи, завиха надясно, подминаха редица градски къщи, после няколко блока и излязоха на булеварда.
В седем и трийсет сутринта движението беше слабо, но до бордюра пред една закусвалня на изток вече бяха паркирали немалко коли. Жалко, че нямаше време да влезе и да си поръча великанска порция. Вместо това захапа коравата кифла с вкус на стърготини.
Гимназията беше в североизточния край на града, само на няколко пресечки от къщата на Шрайвър. Всъщност май всичко се падаше на няколко пресечки от къщата на Шрайвър. Градчето бе миниатюрно.
Стигна двора на училището в осем без петнайсет.
Докато прекосяваше широката заснежена площадка, се усмихна на подскачащия Бу, заприличал на малък Дядо Коледа със снежна брада. А когато вдигна поглед към красивата модерна сграда на училището, осъзна, че се вълнува — нали щеше да види Джакс.