— Кодът към сейфа в Женева?
— Именно, и точно затова Ерикс иска картината. Ако докопа съдържанието на кутията, ще разполага с десетки причини да изнудва разни хора да положат клетвата.
— А върху фалшификата друг номер ли ще сложиш?
— Не, същия. Вчера пратихме един Лумина до Женева да прибере съдържанието на сейфа, така че Ерикс ще остане с празни ръце, дори да получи номера.
— А какво имаше в кутията?
— Точно това, което ти е казала майка ти. Лични писма, записи на разговори и компрометиращи снимки на всякакви хора, които постоянно гледаме по новините, макар някои вече да са се пенсионирали или да са починали. Но ако Ерикс ги получи…
— Какво ще ги правите?
— Ще ги унищожим.
— Щом ще напишеш истинския номер, тогава защо изобщо я фалшифицираш?
Андре извърна очи към Джакс.
— Не знае ли?
— Какво да знам? — На лицето й се изписа тревога.
— Май си отговорих — сухо отбеляза Андре.
— Със Саша отиваме в моята стая — Джакс я придърпа към себе си и транспортира и двама им на долния етаж.
Феникс продължаваше да играе на „Убиец на демони“, вече в седмия кръг на Ада.
— Е, защо плачеше?
— Защо не я питаш сам?
Феникс се извъртя рязко, видя Саша и скочи на крака.
— Феникс — подхвана Джакс, като видя, как Саша отстъпва заднишком, докато не се удари в бюрото му, — защо не кажеш на Саша защо е нужно да дадем на Ерикс фалшификат на картината? Разкажи й за Завета Мефисто.
— Защо сам не ми разкажеш? — обади се Саша.
— Феникс разказва по-добре. — Джакс отиде до прозореца и се загледа навън към планините. — А и не е вложил толкова чувства, така че ще може да понесе изражението ти.
— Не говориш сериозно.
— Почакай само да чуеш какво ще ти каже.
Но никой нищо не каза.
След известно време Джакс надзърна през рамо и видя как Саша се извръща към Феникс, който я наблюдаваше със странно изражение.
— Е, ще кажеш ли нещо най-после? Побърквам се, като ме гледаш така.
Феникс поглади брадичката си и започна:
— Заветът Мефисто представлява сделка, която Мефистофел сключил с Бог, когато станахме безсмъртни. Не вярвал, че ще можем да направим, каквото Луцифер искал, ако нямаме поне някакъв стимул, така че помолил Бог да ни осигури някаква вратичка, някакъв начин да заслужим Рая. Бог му казал, че ако съумеем да обичаме безкористно, ще намерим покой и ще имаме същия шанс да идем в Рая, както и всички хора. М. се съгласил, но след време се сетил, че всъщност никой не би могъл да обича синовете му. Опитвахме се да си намерим момичета, в които да се влюбим, но никак не е лесно, когато се разбягват с писъци.
— Дали не преувеличаваш малко?
— Не, честна дума, бягаха и пищяха. М. много се притеснил, но се сетил, че все пак има и друг вариант. Една Анаво не би избягала. Би ни дала шанс. Проблемът и тогава, и сега е, че достатъчно Анаво просто няма. Открихме една преди сто години, а сега и теб. За хиляда години — точно две.
— Заветът Мефисто — прошепна Саша. — Значи ако Джакс ме обича истински и безкористно, ще получи изкупление?
— Ще бъде като всички други на земята — ще има шанс да иде в Рая.
— Но нали е безсмъртен? Ще живее вечно.
— Вечността е относително нещо. Краят на света все пак ще настъпи някой ден и когато това се случи, всички до един ще идем в Ада, освен ако не получим изкупление и не докажем, че сме заслужили Рая.
Отново настана мълчание, после тя се обади:
— Страшничко звучи.
— Още по-страшничко е, като имаш предвид, че нито един от нас не знае как да обича другиго. Не знаем нищо за жените, освен очевидното, а шансовете да убедим някое момиче да остане тук при нас и да се бори срещу Ерикс, са още по-малки, отколкото изобщо да намерим Анаво.
— Тоест, ако остана тук, ще стана като теб и Джакс и останалите ви братя?
— Не, не като нас. Ще участваш в акции и ще си Мефисто, но ще си бъдеш и Анаво, тоест няма да изгубиш Рая. Някой ден ще имаш деца и ще се родят като теб, съчетание от Мефисто и Анаво. После ще пораснат и ще се включат в борбата.
Саша отново млъкна. Джакс загледа как небето най-после се отвори и из въздуха се понесоха едри тежки снежинки, които затрупаха стария сняг и покриха всичко в девствено бяло. Дали нямаше да повърне? Определено му се гадеше. Защо Саша мълчеше толкова дълго?