— И всичко това, защото бил самотен.
— Самотата е ужасно нещо. Станахме безсмъртни преди повече от хиляда години. Имаме се един друг, имаме М., а и Лумините и Пургаторите. Имаме и работата си. Разполагаме с всичко, от което имаме нужда, можем да пътуваме навсякъде из света със скоростта на светлината, притежаваме невероятни сили, а някои от нас са и талантливи, меко казано. Трябва да чуеш Зий как свири на пиано, или да видиш Джакс на игрището. Но си нямаме другар. Всеки има нужда от някого и може и да сме от Ада, но когато става дума за момичета, сме точно толкова хора, колкото и всеки друг.
Джакс чу, че брат му спря да крачи.
— Надявам се, че ще останеш при нас. Едно заради Джакс, защото ми е брат, а и заради всички нас, защото имаме нужда от помощта ти, но най-вече заради теб самата. Точно затова си родена и ако не останеш, все едно никога не си се събуждала за живот.
Последва такава плътна тишина, че Феникс явно бе изчезнал.
Саша пристъпи към него и също загледа снега навън.
— Това, дето го разказа… прилича на гръцка трагедия или притча от Стария Завет.
Джакс застана зад нея, прегърна я и облегна брадичка на копринената й коса.
— Защо ми се обади, Саша? Само за да те доведа да видиш картината?
Тя не отговори веднага. Часовникът над камината отмери почти цяла минута, преди да прошепне:
— Не.
— Тогава защо?
Тя се извъртя в прегръдката му и вдигна очи към неговите.
— Никога не съм се чувствала така, напълно сама, сякаш си нямам никого, даже и майка. Единствената ми мисъл бе за теб, копнеех само за теб. Чувствах се така нещастна и уплашена, целият ми живот се оказа лъжа. — Тя го прегърна през кръста и изви глава назад, за да може да го вижда. — Не разбирам защо, нито как, но откакто те срещнах, се чувствам добре само когато съм с теб. А когато си далече, съм напрегната, неспокойна, и не точно тъжна, но не съм себе си. Без настроение.
— Съжалявам, Саша. Всичко ще свърши в момента, в който си тръгна, и ще можеш да ме забравиш. Почти сме сигурни, че срещата е другата седмица, така че щом Бруно изчезне от пейзажа, ще си приберем изгубените души и всичко приключва. До Бъдни вечер ще съм изчезнал окончателно от живота ти.
Очакваше да се зарадва.
Вместо това тя избухна в сълзи.
Притисна я по-силно, искаше да я утеши, да изтрие онова, което така я разстройваше. Но се чувстваше толкова неориентиран, нямаше никаква представа защо ридае в прегръдките му. А как би могъл да помогне, след като не знаеше причината? Попита я, при това два пъти, но тя се разрида още по-силно. Звучеше толкова отчаяна, толкова нещастна, че гърлото го стегна и той буквално изпадна в паника.
И това бе единственото му оправдание, задето измени на решението си да не я целува никога повече.
Вдигна ръце към главата й, извъртя лицето й към своето с намерение да я целуне лекичко за утеха. Може би подсъзнателно си мислеше, че изненадата ще пресече сълзите. Все нещо трябваше да направи, защото се побъркваше. Затова приведе глава и едва докосна устните й със своите, вкуси солта на сълзите й. Отново се смая, че е възможно да съществува такава мекота, а после усети същото чувство на свобода, на мир, което помнеше от предишните им целувки. Ерикс, Ския, Адът на земята, безумната ревност, която изпитваше към всеки, който я погледнеше, гневът към семейството й — и дори, колкото и иронично да бе, неутолената му страст по нея — всичко бе далеч по-преодолимо.
Тялото й се стопи в неговото и с разтреперана въздишка тя отвърна на целувката. Ръцете му се спуснаха върху раменете й, а после и по-долу, по кръглите очертания на пуловера, изучавайки стройното й тяло, тясната обиколка на талията й, извивката на ханша. Не за първи път докосваше момиче, но това не бе обикновено момиче — това бе Саша, и не му се искаше да бърза.
И нежната му невинна, утешителна целувка се превърна в нещо съвсем друго, когато ръцете й се плъзнаха под ризата му и замилваха голата кожа на гърба му. Тя леко наклони глава на една страна, той инстинктивно извъртя своята на другата и без да взима съзнателно решение, вече не вкусваше само сълзите й. Езиците им се докоснаха и гърлото й издаде странен звук.
Не знаеше как бяха стигнали до следващия момент, но тя вече не плачеше, а той вече не разсъждаваше. Изобщо. Ръцете му бяха под пуловера й, галеха всеки сантиметър от топлата й гладка кожа. Двамата се целуваха като осъдени на смърт, внезапно получили помилване, а чувството за мир и покой премина в такова могъщо щастие, че можеше да се закълне, че кръвта му пее.