— Значи си я открил в онази нощ. Веднага ли й разказа всичко?
Феникс кимна бавно.
— Появих се в стаята й, за да проверя как е, а тя плачеше. Уплаши се от появата ми, но й обясних кой съм и какво се бе случило. На следващия ден отидох отново, на следващия също, и така повече от месец, докато накрая каза, че иска да стане една от нас, че щом някой така вярващ като сестра й е бил подлъган да положи клетвата, значи надежда няма за никого никъде.
— И не те е мразела?
Той се усмихна тъжно.
— Не, не ме мразеше.
Саша се изправи и отиде до прозореца. Загледа планините, безкрайните гори и назъбени скали, посипани със сняг. Внезапно осъзна, че ги вижда почти толкова ясно, колкото и ако бяха огрени от слънцето. После се сети какво бе казал Джакс, че ще може да гаси лампите само с мисълта си, и се обърна към лампата на нощното му шкафче. Съсредоточи се, но нищо не се случи. Но след малко някакъв мъжки глас се провикна:
— Хей! Кой си играе с тока?
— Дали да не се поупражняваш първо, а? — Обади се Феникс, после се изправи и приближи към нея. — Кажи къде ти се ходи, за да те заведа. Джакс явно няма да се върне.
Саша огледа стаята, сигурна, че я вижда за последен път.
— Да не се каниш да останеш?
Тя се втренчи в очите му, черни като нощна тъма, и бавно поклати глава.
— Той иска твърде много. Дори изцяло да прегърна идеята, както Джейн, между нас с Джакс никога няма да се получи. В крайна сметка няма да е щастлив с мен.
— И двамата сме наясно, че това не е вярно. С времето ще имаш възможността да му дадеш, каквото желае. Но те е страх, че същото не важи и за него.
— И какво, ако ме е страх? Не мога да живея цяла вечност без поне някаква любов в живота си. Не мога. Ще искам да умра, а няма да мога. И ще бъде истински ад, да обичам някого, който не ме обича на свой ред.
— Защо си толкова сигурна, че не те обича?
— А ти обичаше ли Джейн?
Феникс се ядоса. Намръщи се насреща й.
— Как може изобщо да питаш? Вече сто години се разяждам от вина.
Саша пристъпи към него.
— Но вината не е любов. Харесвал си я, искал си да бъдеш с нея, желаел си я, но не си я обичал. Всичко е било заради теб. Даже и след сто години, пак всичко се върти около теб. Така си погълнат от собствената си вина за смъртта й, че в сърцето ти няма място да тъгуваш по нея, да страдаш, че я няма, че не живее живота, който й е бил предопределен. Ако беше така, ако изпитваше любов към нея, досега щеше да си се освободил от вината, щеше да си превърнал спомена за нея в нещо градивно, вместо да продължаваш да се правиш на великомъченик. Така че отговорът е не, не си я обичал. Била е ключът към изкуплението, средство, а аз не съм съгласна да бъда същото за Джакс. Предпочитам да забравя всичко и да изживея остатъка от живота си с някой обикновен мил човек, който може и да не е съвършен, но ще може да ме обича заради мен самата, а не заради това, което мога да му донеса.
— Свърши ли?
— Съвсем. Мога ли да си вървя сега? Или си твърде ядосан, за да ме върнеш.
— Не съм ядосан — той рязко я дръпна към себе си и ръцете му я обхванаха като клещи. — Казвай накъде.
Саша не каза нищо, отчасти защото не можеше да диша, но и защото осъзнаваше, твърде късно, че беше прекалила. Отново. Какво й ставаше тази вечер?
— Ако не кажеш накъде да вървим, ще си стоим тук цяла вечер.
— Съжалявам — успя да промълви тя. — Не ми е на мен… работата… да казвам, че не си… я обичал… извинявай.
— Забрави, Саша — хватката на ръцете му се разхлаби леко и тя си пое дълбока глътка въздух. — У Шрайвър ли искаш да идеш? Или в училище?
— И двете. Можеш ли да ме закараш до стаята ми да си взема палтото, а после до училище?