Като каза това, той бързо съблече всичко от нея, вдигна я и я постави в средата на голямото легло.
Докато Грант свличаше останалите по себе си дрехи, Аманда го гледаше и очите й безсрамно се спираха на всяка част от него, която се откриваше пред очите й. От тежката работа във фермата той беше заякнал и докато се движеше, мускулите му подскачаха по предизвикателен начин. Грант сигурно беше работил съблечен до кръста, защото до там имаше същия тен като този на лицето си. Долната част на тялото му изглеждаше тъмна единствено от косъмчетата.
Когато се приближи до нея, тя го посрещна с отворени обятия и придърпа топлото му тяло към себе си. Допирът до плътта му поднови чувствителността й, която и без това беше изострена от шампанското. Като се гърчеше под него, тя го подтикна.
— О, побързай, любими — помоли го тя, — преди да избухна цялата в пламъци и да подпаля леглото!
Грант гореше от желание да изпълни молбата й. Знаеше, че по-късно ще имат време да правят любов толкова бавно и толкова пъти, колкото си поискаха. Цяла нощ и цял ден. В този момент той беше толкова възбуден, колкото и Аманда. Само това, че тя се гърчеше под него, мирисът на парфюма й, който се смесваше с екзотичното ухание на желанието й, нежното докосване до меката й като кадифе кожа, направо го подлудяваше.
Любиха се бързо, страстно, като две зажаднели за любов животни. Тя го драскаше по гърба с лакираните си маникюри, той я хапеше по шията и по раменете. Крясъците им на блаженство се сляха в един общ екстаз, като изобщо не ги беше грижа дали някой ще ги чуе или пък какво могат да си помислят хората за брачната им нощ.
Когато свършиха, те все още копнееха един за друг и не можеха да укротят страстта си. Отново и отново, до късно през нощта, те вкусваха чудото на любовта, като се наслаждаваха на това да се възбуждат до побъркване и след това да задоволяват желанията си по най-различни и всевъзможни начини. Луната избледняваше, звездите започнаха да изчезват с настъпването на утрото и двамата, като изморени от битка войници, най-накрая си признаха, че са сломени.
— Ти все още си лакираш ноктите на краката — забеляза Грант, като се прозина уморено и придърпа главата, й на рамото си.
— Да, но използвам по-светли цветове, ако си забелязал.
— О, забелязах още когато го направи, само че не казах нищо. Не зная защо, но има нещо много възбуждащо да съблечеш една жена и да откриеш, че ноктите й са лакирани.
Лицето й беше опряно на гърдите му и той усети как тя се усмихна.
— Знам — засмя се тя.
— Палавница! — като се смееше, той леко я шляпна по голото дупе.
Тя отговори по подобен начин, като прокара еротично ноктите си на същото място.
— Сваляч!
— Ти си моя съпруга — прошепна той тихо, като я целуна по изпотеното чело.
Тя се сгуши още по-близо до него, като поднесе устните си още веднъж към лицето му.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
Късно на другата сутрин Чалмърс почука леко на вратата на спалнята им и им съобщи, че носи поднос със закуска, а също така ги информира и за пристигането на Тед. Като извика от радост и изненада и като избърбори нещо като извинение на Аманда, Грант си нахлу бързо дрехи и се втурна надолу по стълбите, за да посрещне отдавна изчезналия си брат. Не след дълго и Аманда го последва.
Те откриха Тед мързеливо да се наслаждава на закуската си на верандата към гостната, която гледаше към градината с розите. За голяма изненада на Аманда, той беше облечен в синята униформа на американската кавалерия. А за още по-голяма нейна изненада, Тед стана от стола си и я посрещна с топла братска прегръдка.
— Добре дошла в семейството, Аманда — каза й той и думите му прозвучаха много искрено.
Като прикри съмнението си, тя приятелски го поздрави и се чудеше защо Тед е толкова мил с нея, след като беше преживял толкова много неща заради това, че изгуби наследството си в играта на покер с нея. Обаче по време на краткото им познанство той никога не беше показал предразсъдъците си, както Грант, макар че имаше повече основание за това.
— Къде беше през цялото това време? — попита го Грант дрезгаво, докато държеше брат си в прегръдките си с такава любов, от която Аманда се трогна. — И защо не ми написа нито ред? По дяволите, Тед! Защо не драсна няколко реда, за да знам поне, че си жив?
— Както виждаш, бях в армията — отговори Тед, като показа с ръка униформата си. — Що се отнася до писането, бяхме доста заети в битките с индианците, за да ни остане време за такива сантименталности, а също така, дори и да намериш парче хартия и да напишеш писмо на него, пощата не е толкова сигурна и редовна, както тук — той гледаше умолително и малко глуповато, когато продължи с колебание в гласа: — Предполагам, че си чул за Кастър и неговите войници, които бяха избити миналия юни.