— Не. Тук ми харесва и винаги ще се чувствам като у дома си, но крайно време е да намеря своя собствен път в живота. Не мога да направя това, ако се осланям на теб до края на живота си. Странно е, но изгубването на моята половина от фермата е може би най-доброто нещо, което можеше да ми се случи. Това ме накара да се осъзная и да разбера колко съм пропаднал. Освен това аз не съм и наполовина толкова добър в отглеждането на коне, колкото си ти. Сърцето и душата ти са в тази работа, но за мен всичко това, предполагам, беше просто на майтап. Нещо, което ми помагаше да разполагам с пари, за да играя покер, а ти вършеше цялата работа.
Грант се изкушаваше да каже на Тед, че отново ще му припише полагащата му се половина и че нещата ще се променят, ако Тед реши да остане, но интуицията му подсказа да не избързва. Той беше доволен от решението си, когато Тед добави:
— Не се сърди, но предпочитам да вървя по своя път, Грант. Няма нищо срамно в това да бъдеш войник и трябва да си призная, че напоследък се чувствам много горд от себе си. И ще бъда още по-горд, ако успея да отида в Уест Пойнт и да изляза от там като офицер. Имам чувството, че по този начин ще направя сам нещо. За първи път в живота си.
Когато Тед погледна Бетси за първи път и в очите му проблесна едно пламъче, което подсказа мъжкия му интерес, Грант искаше колкото се може по-бързо да изпрати брат си за Уест Пойнт или някъде другаде, стига това да стане възможно по-скоро. Същото се отнасяше и за Бетси, която отвръщаше на погледите на Тед със срамежливи усмивки и премигваше по онзи специфично женски начин, който е плод на дълга практика.
Когато Грант се оплака на Аманда, тя нацупи розовите си устни и каза:
— Мисля, че няма нищо лошо.
— Разбира се, че така ще мислиш — отговори Грант с въздишка, като разбра, че няма да получи никаква подкрепа от нея. — Нали същите женски трикове използва и ти с мен.
— Не съм използвала нищо!
— О, разбира се, че точно това правеше — оспори я той. — Точно това правиш и в момента: нацупваш чувствените си устни и ме караш да поискам да те целувам, докато започнеш да молиш за милост. Да не споменавам за начина, по който ме гледаш и си въртиш опашчицата под носа ми, или пък за това, че от деколтето на роклята ти винаги се показва част от гърдите ти и като те видя, устата ми се изпълва със слюнка.
— Добре го правя, нали? — попита тя самодоволно.
— Много добре знаеш, че добре го правиш — каза той, като я дръпна достатъчно близко към себе си, за да може да усети желанието му.
Беше пладне и двамата имаха да вършат доста неща до края на деня, но Аманда го хвана за ръката и го задърпа към къщата и към леглото, което ги очакваше на горния етаж.
— Хайде да видим как можем да те накараме да не се чувстваш толкова нещастен — каза тя предизвикателно. — И тогава ще видим кой ще моли за милост.
На вечеря Тед направо умря от смях, когато Сладкобузко скочи в полата на Аманда, след това на масата и започна да кълве парче хляб от чинията й. Като мигаше и клатеше глава, Тед плъзна поглед към отсрещния край на дългата маса, където Грант стоеше и гледаше намръщено жена си и патето.
— Ей това се казва истинско домашно животно! — каза Тед само за да ядоса брат си — нещо, което беше усвоил до съвършенство още преди години.
Грант го стрелна унищожително.
— Почти бях забравил за това, че си падаш по странни животинки, Тед — отговори той сухо. — Доколкото си спомням, ти беше този, който донесе една отровна змия, която едва не умори най-добрия готвач на мама.
— Жалко, че не е била мисис Дивот — промърмори Аманда под носа си. Това предизвика смеха на Тед, който седеше достатъчно близо до нея, за да я чуе.
— Какво каза, Аманда? — попита Грант подозрително.
— Нищо, скъпи. Просто си мърморя.
— Тогава си мърмори по-високо, ако обичаш, така че всички да можем да чуем.
— Да говориш толкова високо, е неучтиво! — възрази Аманда, като си взе чинията и се премести между Бетси и Грант. — Да не би да е написано някъде, че е задължително жената да сяда на половин миля от мъжа си на масата за вечеря?
— Такъв е обичаят — господарят на къщата стои начело на масата, а „мадам“ стои в другия й край, тъй че никой от гостите да не се почувства пренебрегнат — обясни Грант високомерно. — Досега винаги така сме сядали и би трябвало да си го разбрала, но никога преди не си се оплаквала.
— В повечето случаи местата около масата бяха заети — припомни му тя. — Тогава не беше необходимо да безпокоя Чалмърс или някой друг да стане от мястото си единствено за да ми донесе проклетите картофи!