Той малко се изтръпна при тази мисъл. Просто трябваше да се увери, че мирисът ще е изчезнал, преди някой да го е усетил. Ръцете на Аманда правеха такива чудеса под сапунената вода, че той изобщо не би могъл да я спре.
Не след дълго Грант беше вече изпаднал в блажено опиянение. Мехурчетата бързо се пукаха. Само на гърдите на Аманда имаше няколко, които стояха като дантелено украшение.
Като му се усмихна, тя му хвърли гъбата, а след нея и хлъзгавия сапун.
— Сега си ти наред — каза тя палаво.
Грант започна да й търка гърба и скоро беше възнаграден за усилията си, защото чу тихите стенания, които издаваше надигащото се у нея желание. Той остави гъбата и започна да гали тялото й под водата, като търсеше криещите се там съкровища. Изведнъж му хрумна нещо, той вдигна крака й и още преди тя да успее да предположи какво ще прави, лапна палеца й и започна да го смуче и ближе.
Аманда направо полудя, като се въртеше и крещеше като обезумяла.
— Спри… спри с това! — каза тя задъхано. — О, господи!
Той се прехвърли на друго лакирано пръстче и постигна отново същия резултат.
— О, о! Ужасно ме е гъдел! И… е… е…
— И какво? — попита я той, като леко я хапеше със зъби.
— И е… толкова забавно! Толкова… ме е гъдел, но ми е хубаво. Толкова е възбуждащо!
Точно това искаше да постигне. Като я измъчи достатъчно, той започна да се притеснява, че тя може да се удави в малкото останала вода, и я издърпа, ставайки от ваната. Без да взема хавлия, той я занесе на леглото и се люби с нея, докато и двамата се почувстваха като новородени бебета.
— Изтървахме вечерята — уведоми го тя тихо. — Какво ще си помислят Тед и Бетси?
— Изобщо не ме интересува, докато и те не започнат да се забавляват по подобен начин.
Стомахът й изкурка, а след малко и неговият.
— Ще почакаме малко — каза й той. — После, когато всички си легнат, ще се промъкнем долу в кухнята и ще претършуваме шкафа.
— А какво ще правим междувременно? — попита тя дяволито.
— Е, все ще измислим нещо да запълним времето — увери я той.
И наистина го запълниха, но не така, както Грант си го беше представял. С очарователна усмивка Аманда успя да го убеди да й лакира ноктите на краката. Но още преди да свърши с лакирането, тя се озова прикована към леглото от тялото на Грант, а краката й бяха високо вдигнати във въздуха, за да може да изсъхне лакът й и Грант да се възползва от относителната й неподвижност.
Минаха почти две седмици без никакъв инцидент и Грант беше склонен да вярва, че предишните два са били случайност. Тогава отново започнаха неприятности и този път Грант беше готов да се закълне, че всичко е направено нарочно. Първо, Претендента се оказа със скъсано сухожилие на предния ляв глезен. Макар че щеше да остане жив, кариерата му, въпреки добрия старт, трябваше да приключи и той можеше да послужи само за разплод.
Конюшнята му беше проверена и не беше намерено нищо, което би могло да предизвика нараняването. Грант и няколко от работниците внимателно отърмъчиха ливадата, където беше пасъл конят, но не откриха нищо, освен една съчка. Тогава видяха Пади да се приближава, тичайки, и размахал ръце да вика Грант. Останал без дъх, младият жокей обясни развълнувано:
— Шефе! Бързо! Джак отиде да ми доведе Флийт Фелоу и намерил коня да лежи и от него да тече кръв като от заклано прасе!
Грант се затича, сърцето му биеше до пръсване. Той прескочи оградата, препъна се и падна, но се претърколи, стана и продължи да тича, без да обръща внимание на болката в гърдите си. Когато стигна до цвилещия кон и до десетината мъже, които се опитваха да го успокоят, разбра защо конят се държеше така. Той лежеше, а задните му крака бяха омотани с тел, която беше разрязала плътта му толкова навътре, че костите му бяха се оголили. Този състезателен кон не можеше да бъде спасен, този кон, чиито кръвни линии обещаваха да стане победител след една-две години. Дори и да не развиеше тетанус и не умреше, той щеше да си остане един нещастен инвалид, който щеше да изпитва ужасни болки. Щеше да бъде жестоко да го оставят да страда повече. Единственото, което можеха да направят, беше да го избавят от мъките му.
Разбрал това, Шон О’Брайън дойде и застана до Грант със заредена пушка.
— Ако искате, аз ще го направя — предложи той.
— Не, ще се справя сам — отвърна Грант мрачно, макар да знаеше, че убивайки това красиво животно, той щеше да убие и част от себе си, но също така знаеше, че друг изход няма и че това беше негов дълг.
Единственият изстрел, който проехтя след малко, отекна унило из цялата околност, чак до най-далечните кътчета на „Мисти Вали“, и след това настъпи угнетяваща тишина.