Грант приличаше на ранен тигър. Някой нарочно саботираше фермата му, раняваше любимите му коне и той щеше да разбере кой е този човек, дори ако трябваше да преобърне всяко камъче. И когато намереше този гаден мръсник, линчуването щеше да е най-малкото наказание за него.
Проблемът беше, че Грант не знаеше откъде да започне търсенето. Нямаше начин, по който да разбере как телта беше попаднала във фермата — не само където пасяха Претендента и Флийт Фелоу, но и на още няколко ливади. Не можеше също така да разбере и откъде са дошли ореховите стърготини или пък кой беше оставил вратата отворена.
Всеки човек от фермата или който и да било друг можеше да е виновен за това. Някой неудовлетворен работник, обиден клиент, съперник в отглеждането на коне, дори някой, чийто кон беше загубил състезанието заради този на Грант. Списъкът на заподозрените беше дълъг. Грант искаше да изброи всички възможни врагове, особено тези, които си беше създал наскоро, трябваше да включи Анабела, мистър Фостър, Станфорд Дарси, конярчето от фермата на Анабела, макар че, ако можеше да се вярва на клюките, то вече трябваше да е в Чатануга.
Тъй като не знаеше какво друго да предприеме, Грант беше поставил часовои пред конюшните и беше разпоредил всяка вечер конете да се прибират. През деня, когато животните бяха пуснати по ливадите, всеки трябваше да бъде нащрек. Посетителите бяха ограничени до минимум, тъй че да могат да бъдат лесно наблюдавани и всякакъв достъп до фермата беше забранен. Храната, водата, сеното, ливадите, конюшните — всичко редовно щеше да се проверява и всяко нещо, което предизвикаше дори и най-малкото подозрение, трябваше да бъде незабавно съобщено на Грант. На стратегическите места часовоите бяха въоръжени и им беше наредено първо да защитават конете, а после да задават въпроси.
Тогава, с нетърпението на разбеснял се бик, Грант седна и зачака какво ще се случи и кой може да бъде виновникът.
— Няма да дойда с тебе на пикник, Аманда, тъй че си избий от главата тази абсурдна идея — каза Грант. — Твърде съм зает. Сега, когато някой се опитва да провали всичко във фермата, не е подходящ момент за развлечения.
— А за какво е време, Грант? — оспори го тя. — Да фучиш и да се зъбиш на всеки? Да мислиш постоянно за това, докато полудееш и докато накараш и всички около теб да откачат? За бога, толкова си се задълбочил в нещата, че мислиш за тях, дори и когато се любим!
Той я погледна разярен.
— Откъде знаеш кога за какво си мисля?
— Не е трудно да усетя, когато си напрегнат като пружина. Миналата нощ ме събуди, защото скърцаше със зъби и мяташе юмруци — дори и на сън. Скъпи, не може да продължаваш така. Трябва малко да се поразсееш и да се отпуснеш. Освен това Тед заминава вдругиден и ще бъде чудесно четиримата да прекараме заедно един следобед.
Тя се обърна към него и го погледна с умоляващи сини очи.
— Остави някой друг да се грижи за фермата за няколко часа и ела с нас. Моля те, любими.
Когато го гледаше по този начин и дългите й мигли трепкаха над замъглените й сини очи, Грант беше готов да й даде всичко, което тя пожелаеше, макар че никога не би признал слабостта си. И начинът, по който го нарече „любими“, сякаш наистина го мислеше, накара сърцето му да трепне.
— Добре — съгласи се той, — но само за малко. Искам да бъда тук, когато се случи нещо.
— Ако се случи нещо — поправи го тя. Лицето й грейна в усмивка и тя предложи: — Върви си дай разпорежданията за днес, а аз ще наглася кошницата за пикник и ще кажа на Бетси и Тед — тя тръгна към къщата, но се спря и щракна с пръсти, сякаш й беше хрумнало нещо. — Грант, къде са ти въдиците?
— Въдиците?
— Да, нали знаеш, онези дълги неща, които са направени от тръстика и на които има корда и кукички.
— Много добре знам какво представлява една въдица, Аманда — информира я той сухо. — Просто съм изненадан, че питаш за тях.
— Няма по-добър начин да се отпуснеш от това да си лежиш на слънцето, да слушаш шума на водата и да чакаш рибата да налапа въдицата.
Той се усмихна.
— О, аз мога да измисля поне още няколко начина, за да си прекараме времето приятно.
Като премигна няколко пъти, тя предложи:
— Първо ще ловим риба и ако се отнасяш добре към мен, тогава и аз ще лапна въдицата.
Той бавно поклати глава, като гледаше как се развяват полите й, докато се отдалечаваше, и си каза тихо:
— Обикновено точно това правиш, малка палавнице!
Беше наистина успокояващо да се излегнеш на брега на реката, слънцето да се прокрадва през клоните на дърветата и лекият вятър да гали листата. Дори нямаше никакво значение, че рибата не кълвеше. Макар че излетът не можа да откъсне Грант от грижите му, все пак му помогна да се отърси от напрежението, което беше се напластило за последните четири дена.