— Радвам се, че те започват да те възприемат, Аманда. Това доста много ще улесни нещата и ще е от полза.
Когато той се обърна с гръб към нея, тя му се изплези. „Почакай само и ще видиш, че тези дами също ще прегрешат и когато се срещнем, няма да държат библии под мишниците си, нито пък само ще пият чай и ще клюкарят.“
За нищо на света Аманда не би го предупредила, че тези жени ще се учат да играят покер!
На другия ден след партито всички спаха до късно, тъй като бяха изпратили последните гости рано сутринта. Беше неделя и дори работниците имаха на разположение още няколко допълнителни часа и по-малко работа за вършене през деня, макар че все пак трябваше да нахранят и напоят конете, да ги изведат на паша и да ги приберат за през нощта.
Малко преди пладне Грант беше извикан по спешност в конюшните на кобилите.
— Вече пострадаха две от кобилите и още шест ще ги последват — съобщи един работник. — Като ги гледам, мисля, че имат болки в стомаха.
— Имаш ли представа от какво са причинени? — попита Грант мрачно, като добре знаеше, че тази болест можеше да е причинена от много неща и че ако не се открие източникът навреме, конете едва ли биха могли да бъдат спасени.
— Да — каза работникът и го изненада с отговора си. — Елате и погледнете тук, мистър Гарднър.
Мъжът заведе Грант до най-близката конюшня и му посочи хранилката. Дори през лятото, когато конете пасяха на воля из ливадите на Кентъки, те получаваха малко количество сено като допълнение към храната. До края на есента не даваха зърно на конете. Чак през зимните месеци започваха да ги хранят с овес, ечемик и жито, за да поддържат телесната им температура и нормалното им тегло.
— Пъхнете си ръката до дъното на хранилката и ще видите какво ще откриете — каза О’Брайън.
Грант откри най-отдолу, скрит под сеното, овес — една шепа влажен, мухлясал овес!
— О, господи! — изстена Грант. — Все едно че са поели отрова!
— И това не е само в тази конюшня — му каза О’Брайън, като поклати глава. — Същото ще се намери почти във всяка хранилка.
Без да пресмята, Грант знаеше, че само в това отделение имаше тридесет кобили, получили медали в състезания, от които за момента бяха пострадали само осем.
— Проверете незабавно хранилките и в другите конюшни — нареди Грант.
О’Брайън кимна с глава.
— Вече го направихме, шефе. Изглежда, че са си избрали само това отделение.
Грант прокара ръка през косата си, посърнал от тревога.
— Къде е бил пазачът, когато това се е случило? Как може да се промъкне някой тук незабелязано и да направи това, без никой да разбере?
— Извинете, сър, но вчера имаше много хора на партито. Едва ли е било трудно някой да се вмъкне незабелязано тук и да изчака, докато пазачът отиде до другия край на отделението и да осъществи дяволския си план.
Грант въздъхна дълбоко:
— Прав си. По дяволите! Много добре знаех, че нещо ще стане, но нали Тед си заминава след няколко дена… — думите му секнаха.
Изгубиха десет от кобилите. Само по волята на бога, благодарение на късмета и усърдната работа, успяха да спасят останалите. За щастие нито една от умрелите кобили не принадлежеше на някой клиент, дал я за отглеждане във фермата.
Този път, макар че нямаше никакви доказателства за подозренията си, Грант реши, че е възможно Станфорд Дарси да е виновникът за неприятностите, но като размисли, реши, че не може да бъде той, и въпреки това не го изключи от списъка на заподозрените. Грант не смяташе, че адвокатът познава толкова добре конете, за да измисли такива неща. Негово дело можеше да е отворената порта или разпръснатата тел по ливадите, но не и сеното по пода и заразената храна.
Не, не може да е той. Това беше дело на някой, който познаваше конете, който беше работил с тях. Но кой? Кой? И, за бога, защо? И как беше успял да влиза и да излиза от имението, без да бъде забелязан? Но най-важно беше кога и как щеше да атакува отново.
Аманда се съгласи да разпита дискретно дамите, които й дойдоха на гости, какво знаят за Дарси или пък какво са чували. Разбира се, цял Лексингтън знаеше за неприятностите в „Мисти Вали“ благодарение на клюките, разнесени най-вече от слугите. Може би моментът беше подходящ и тя да събере малко информация.
И така, в сряда след празненството Грант влезе в предния салон и застина на място. Той зяпна от почуда и не можеше да повярва на очите си. Там, седнали на две маси, бяха се разположили десетина от най-уважаваните дами на Лексингтън и всички играеха покер!
Грант можеше да се заблуди, че играят бридж, но видя, че пред всяка от тях има купчинки от разноцветни жетони и че всички държаха по необходимия за покера брой карти. Това и самодоволното изражение на лицето на Аманда му подсказа истината.