— Съжалявам — каза искрено Аманда.
— За какво съжаляваш? — попита я той със сарказъм. — Имаш земята му, парите му, дома му. Какво още би могла да откраднеш от него? Може би е добре, че не е тук, за да не му измъкнеш и още нещо.
— Не е необходимо да ме мразиш чак толкова. В края на краищата, аз се опитах да го убедя да не залага всичко.
— Така каза и Уидмарк. Изглежда, че си направила голямо впечатление на тези млади контета.
Аманда повдигна рамене.
— Вината едва ли е моя. А сега, ако няма да те затрудни твърде много, би ли имал нещо против да ми кажеш къде са останалите книжа?
— Да, бих имал. Бих имал нещо против да седиш в моя стол, зад моето бюро, в моя личен кабинет, в моята къща, на моята земя.
— Всичко от това наполовина е мое — припомни му Аманда. — Половината от този стол, от бюрото, от стаята, от къщата и от земята — имитира го тя.
В очите му гореше възмущение.
— Това няма да стане, Аманда. И ти го знаеш, нали? Няма начин двамата да живеем и да работим в разбирателство. Рано или късно ние ще се сбием.
— Може би скоро — съгласи се тя. — Какво предлагаш да направим, като изключиш единият от нас да се изнесе? Да разделим имуществото на две по средата? — предложи тя дръзко. — Една стая за теб, една за мен? Лявата половина от обора за мен, дясната за теб? Северното крило на трапезарията и на масата за теб, южното за мен? Това ще разреши ли проблема, как мислиш?
Макар че идеята й изглеждаше абсурдна, колкото повече Грант се замисляше, толкова повече я намираше за разумна.
— Може би би помогнало — каза той замислено.
— О, стига глупости, Грант! Аз само се шегувах! — Аманда изобщо не можеше да повярва, че той е приел сериозно глупавото й предложение.
— Разбирам, но в шегата ти има нещо разумно. Поне няма да се натъкваме постоянно един на друг на всеки ъгъл и да навлизаме в чужда територия. Струва си да опитаме обаче.
— Боже господи, не мога да повярвам на ушите си! Въпреки всичките ти недостатъци аз си мислех, че си поне интелигентен човек, но с всяка дума, която произнасяш, доказваш, че съм грешила.
— Да си чувала някога тази стара поговорка, че неволята учи, Аманда? Не, не се подигравай — каза той бързо, като видя, че тя се кани да го прекъсне. — Помисли само за момент. При сегашните обстоятелства ние буквално си пречим и аз изобщо не съм доволен от ситуацията — и ти знаеш това.
— Струва ми се, че го изясни прекалено добре на всички — каза му тя с презрителна усмивка. — Но идеята за разделянето на имуществото на две е невероятно тъпа.
— Предложението беше твое.
— Само на шега. Ти си този, който го обмисляш.
— По неволя — припомни й той — и от отчаяние. Макар че звучи много налудничаво, може би това е единственият начин, по който можем да съжителстваме заедно, без единият да убие другия.
Нищо нямаше да излезе. Аманда го знаеше, както знаеше малкото си име. Но сега, след като идеята вече се беше загнездила в съзнанието му, беше безполезно да се спори. Също така знаеше, че целият персонал вече беше на крак. Цяла кофа, пълна с тебешир, се разнасяше из къщата и Грант посочваше къде да се очертава, сякаш беше генерал, командващ армията си.
Тъй като господарският апартамент се намираше на срещуположния край на горния етаж срещу стаите на Аманда, беше много просто да се прекара права линия надолу до централния коридор, като едната половина оставаше за Аманда, а другата — за Грант. На долния етаж обаче въпросът стоеше по друг начин и слугите просто клатеха объркано глави, когато Грант започна да скицира разделителните линии.
— Бюрото си остава за мен — каза непреклонно Грант. — То си е било мое повече от десет години и проклет да съм, ако сега ти го отстъпя. Можеш да вземеш писалищната маса от библиотеката.
— Колко щедро — каза тя злъчно. — И от мен се очаква да я използвам там и когато се нуждая от някоя книга или счетоводен отчет да ги мъкна напред-назад от единия край на къщата до другия?
— Не — отсече той, след като помисли, малко. — Макар че ми е много неприятно, ние ще трябва да ползваме общо кабинета. Ще преместим малкото бюро в него и ще разделим стаята точно по средата.
— Всичко освен рафтовете с книги — съгласи се тя, като знаеше, че няма смисъл да спори с него. Той реагираше като обладан от зъл дух или като човек, който се страхуваше да не бъде обладан, и нищо — освен може би земетресение — не би го отърсило от безумието му. — Тази част от стаята ще остане неутрална територия.