— Добре, но всеки от нас може да я използва само когато другият не е там.
— Разбира се, за бога! — каза с насмешка тя, като повдигна очи към тавана. — Не дай боже да си докоснем лактите! Сигурен ли си, че ще можем да си перем дрехите наедно? — той се отнасяше с нея като с прокажена и Аманда се обиди.
— Не се вдетинявай, Аманда — отговори той остро.
— Да се вдетинявам? Аз? И това ми го казваш ти? Ти си този, който се е разбеснял тук, който отбелязва с тебешир всичко от пътеката на стълбището до средата на масата за хранене! Ще разделим ли и персонала на две? Ще му бъде ли позволено да пресича линии, или го очаква наказание? И какво ще бъде наказанието за навлизане във вражеска територия, капитан Гарднър? Изтръгване на езика? Глоба от едно пени за нанесената обида? Или да си легнеш без вечеря?
— Мисля, че една глоба ще свърши работа.
— Толкова е глупаво! Да си си помислял някога с малкото мозък, който ти е останал, какво ще кажат хората, когато се разчуе за това? Всеки ще каже, че ти хлопа дъската или че си уплашен до смърт от мен.
Последната реплика от словесната й атака почти засегна болното му място. Полезната страна на това, което той правеше, беше, че щеше да намали до минимум възможностите за контакт с нея и щеше да има една защитна преграда срещу нейните прелести независимо от това, колко глупаво и колко дребнаво изглеждаше всичко, макар че Грант не би го признал гласно. В съзнанието му това беше аналогично на затварянето на кобилите на отделно място от жребците или обратното. Аманда Сайтс беше толкова привлекателна и ако не можеше да я накара да се махне, то поне трябваше да намери някакъв начин, по който да я държи надалеч от себе си — това беше най-доброто, което бе измислил досега.
Като не обърна внимание на хапливата й забележка, Грант предложи:
— Може би ще бъде по-добре да се храним по различно време.
— Може би си си изпил акъла! Ако ще правим това, защо, по дяволите, да не бележим и покривките, и салфетките! Тези са неговите, а онези нейните чаши и съдове — колко удобно! — тя отиде до барчето, наля си чаша вино и с едно движение на нежната си китка изпи половината на един дъх.
— Ти си в моята част на стаята — отбеляза той.
— Тогава премести проклетото барче на разделителната линия и непременно постави половината от съдържанието му така, че да имам достъп до него, защото ти наистина можеш да накараш дори и светец да се пропие, камо ли една обикновена жена! И изобщо не се опитвай да ми пробутваш това отвратително шери. Искам половината от най-добрия джин и уиски, които пиеш.
— След това ще поискаш ли и половината от цигарите ми? — каза той сухо, като си помисли, че в деня, когато ще я възприеме просто като обикновена жена, кръвта му ще е изстинала във вените, по дяволите…
— Защо не? — възкликна Аманда, размахвайки ръце. След това се замисли и каза: — Ако реша да започна да пуша, сигурно ще предпочета лула. В края на краищата, щом жената на президента Джаксън може да пуши лула, значи и аз мога. Наистина чувствам тази жена като сестра, тъй като тя също е трябвало да преживее несправедливо да очернят името й.
Аманда трябваше да положи нечовешки усилия и да преживее абсурдни ситуации, за да остане в „своята“ половина от къщата, и беше сигурна, че Грант щеше да пусне шпиони да следят за нарушения — вероятно Чалмърс и мисис Дивот, които постоянно патрулираха, за да се уверят, че Аманда спазва определените граници. А може би и Анабела, която се появяваше доста често, тръпнеща от удоволствие, че макар и малко странно, но нещата са се развили по начин, който напълно я удовлетворяваше, защото Грант и Аманда трябваше да обитават различни части на къщата, независимо от това, че все още живееха в един и същи дом. Поне територията, която заемаха в къщата, беше оградена, тъй като не беше нито удобно, нито възможно да се направи същото и с двора и конюшните.
Единствено това, че използва цялото си търпение и от време на време — чувството си за хумор, Аманда успя да сдържи нервите си. Тя започна да се забавлява, като нарочно и тайно прекосяваше отбелязаната граница. Искаше да види колко може да остане, без никой да я хване, и винаги оставяше някакво веществено доказателство след себе си, за да ядоса Грант.
Отначало започна с малки неща — разместена книга или панделка, изпусната от неговата страна на коридора. Той винаги й се караше, а тя му се усмихваше чаровно и му казваше:
— Странно как се е озовала там. Кълна се, на вещите ми са пораснали крака напоследък.