Минаваше единадесет часът, когато Аманда предаде на друго крупие масата за „Блек Джак“. Тъй като имаше по-малко от час, за да се освежи, преди играта на покер да започне, тя бързо се запъти към камбуза2 и затършува в килерчето за провизии в търсене на някоя лека закуска, която да я подкрепи за предстоящите дълги часове.
С отмъкнатото в ръка тя отиде в каютата си, където отдели пет минути, за да освежи лицето си и да даде кратък отдих на краката си от впитите в тях обувки. На целия екипаж беше известно, че Аманда имаше непоправимия навик да събува обувките си винаги когато и където беше възможно. Всички бяха единодушни, че ако зависеше от нея, би ходила винаги боса. Като извади спестяванията си от скривалището, тя се опита да насочи мислите си към предстоящата битка. С мизерните си хиляда и двеста долара трябваше да измисли цяла военна стратегия. На колко трябваше да спре да залага, колко би могла да си позволи да загуби и все пак да й остане нещо…
Разбира се, много щеше да зависи от това, как ще тръгне играта, но Аманда винаги предварително се опитваше да си определи някакви граници и обикновено се придържаше към тях. Много рядко се осмеляваше да рискува при несигурна ръка. Твърде често беше виждала други играчи да правят тъкмо обратното и после да оплакват горчиво последиците. Дори баща й, от когото беше научила повечето неща, беше склонен — за неин голям ужас — да рискува понякога всичко само за да направи някой голям удар.
Но сега, противно на обичайната си предпазливост, тя пъхна кесийката с всичките си спестявания в дамската си чанта и предизвикателно повдигна рамене. Тази нощ тя имаше някакво странно усещане. В нея клокочеше нещо диво и безразсъдно, сякаш Негово Величество Късмета беше кацнал на рамото й.
— Ще видим — каза си тя с предупреждение. — Ще видим как ще тръгнат картите.
Аманда тъкмо посегна към дръжката на вратата, когато Бетси, нейната съквартирантка, се втурна в стаята. С пискливия си момичешки смях тази дребна блондинка си беше спечелила сред екипажа на парахода прозвището Битси-Бетси.
Почти без да спира, тя се спусна към леглото, което деляха с Аманда, и се просна върху него.
— Уф! Ако трябваше да размеся още едно тесте карти, пръстите ми щяха да окапят от умора. Мислех си, че тази вечер никога няма да свърши. Тъй ми се видя — сякаш щеше да продължи чак до идната седмица.
Най-после Бетси си пое въздух и погледна Аманда, която все още стоеше до вратата, усмихвайки се.
— Пресвета Дево, Манди! Да не си се приготвила за още малко от същото мъчение, а?
— Тази вечер ще играя покер с високи залози с групата на мистър Мейси.
— О, този приказно богат Мидас, който винаги се опитва да те сграбчи със златните си нокти! Горката Манди! — отвърна Бетси. Закачливата й гримаса се превърна в изкривена усмивка, когато добави: — Ама кой не въздиша и не лази подире ти! Ако можеше да ти порасне брадавица, или нещо от този род, на брадичката, това може би ще накара господата да поспрат за малко и да забележат и нас, другите работещи пчелички.
— Ти си получаваш заслуженото внимание — защити се Аманда през смях.
— Вярно. Но това внимание никога не е достатъчно сериозно. Или по-скоро достатъчно благоприлично. Ако получавам по долар за всяко неприлично предложение, отправено към мен, щях вече да съм богата! А ти, о, всемогъща господарке на „Царицата на хазарта“, щеше да притежаваш свой собствен дворец, вместо да си прикована с вериги към това плаващо казино.
— О, мечти, мечти! — възкликна с драматизъм Аманда, като предизвика пискливия кикот на Бетси, от който почти потръпна.
Смехът на блондинката звучеше като писукането на мишка, чиято опашка се е заклещила в капан.
— Мисля, че трябва да бъдем благодарни. Тук поне имаме право на избор да отхвърляме всички тези неприлични предложения и поне десетина яки, предани моряци, които да защитават нашите откази.
Бетси се изкиска отново и кикотът й подразни слуха на Аманда.
— О, господи, разбира се! Щях да се пукна от смях, когато Амос сграбчи в лапите си Грандол, който почти беше бръкнал в деколтето ти миналата вечер. Ти се скри в тъмния ъгъл под стълбището и пищеше като заклана, а Грандол пухтеше като локомотив, готов да избухне. Цяло чудо е, че тогава Амос не го уби на място, а само го метна във водата да се поохлади — тя замълча и в големите й кафяви очи се появи замечтан поглед. — Един ден ние, Манди, ако го желаем достатъчно силно и достатъчно дълго, ще имаме всичко — дом, съпруг, прилични дрехи, уважение. Нали? Нима толкова много искаме от този живот!