След обеда Лони потърси този човек и му разказа едно-друго. Художникът беше болнав, държеше го само духът му и безразличието към живота. С Лони отидоха до Капитола и се изправиха пред картината. Художникът подръпваше брадата си и изглеждаше недоволен.
— Интересува ме мнението ви — каза Лони. — Ама честно, съвсем честно.
— Тъй да бъде — отвърна художникът. — Преди обяд вземам три вида лекарства — със супена лъжица. Горчивият им вкус е все още в устата ми. Така че съм подготвен да говоря истината. Искате да знаете това картина ли е или не.
— Точно така — каза Лони. — Вълна ли е или памук? Трябва ли да продължа да рисувам или е по-добре да си гледам стадата?
— Докато поднасяха десерта — подзе художникът, — разбрах, че щатът се готвел да ти плати две хиляди долара за тази картина.
— Предложението мина в сената — обясни Лони, — а утре ще го обсъжда камарата на представителите.
— Имаш късмет. Да не би да си носиш четирилистна детелинка?
— Не — отвърна Лони, — но имам, по-точно имал съм дядо. Той е бая плътно забъркан в историята с картината. Тя ми отне цяла година. Много ли е ужасна? Някои казват, че опашката на жребеца не е лоша. И пропорциите били добри. Кажете сега вие.
Художникът изгледа жилестата фигура на Лони и кафявата му кожа. Нещо го подразни, но то бързо отмина.
— В името на изкуството, синко — препъна се художникът, — недей да харчиш повече пари за боя. Това изобщо не е картина, а огнестрелно оръжие. Ако искаш, насочи го срещу щата и му прибери двете хилядарки, но никога вече не заставай пред платно. Живей си под него. С парите си купи двеста мустангчета — разбрах, че вървели евтино — и яхай, яхай на воля. Поемай дълбоко въздух, яж, спи и бъди честит. И никаква живопис повече. Виждаш ми се здравеняк. Това говори за дух. Развивай го. — Старецът погледна часовника си. — Три без двайсет. В три ме чакат четири капсули и една таблетка. Това е всичко, което искаше да знаеш, нали?
В три часа каубоите дойдоха да вземат Лони, водейки оседлана неговата Люта. Традициите трябваше да се спазват. По случай приемането на предложението от сената тайфата трябваше да язди като бясна из града, да вдига шум и трясък. Не можеше да мине и без алкохол, трябваше да пушкат и да реват за чест и слава на Сан Саба. Част от програмата вече беше изпълнена в кръчмите по пътя им.
— Давайте, момчета! — провикна се Лони и като заби колене в хълбоците на Люта, препусна в галоп. Въодушевеното лоби полетя вихрено в праха след него. Лони ги водеше право към Капитола. С неистови викове тайфата прогласи явното си намерение да влезе вътре, без да слиза от конете.
Ура за Сан Саба!
Мустангите на каубоите затропотиха нагоре по каменните стъпала. Момчетата влязоха шумно в кънтящия коридор и пред конете им се разбягаха уплашени случайните посетители. Лони, начело, подкара Люта право към картината. В този час от прозорците на втория етаж струеше мека светлина, която падаше върху голямото платно. На тъмния фон на коридора картината се очертаваше с нелош ефект. Въпреки недостатъците й, почти можеше да си представиш, че гледаш пейзаж. Е, може и да се стреснеш от убедителната фигура на жребеца в естествен размер, който препуска като луд по тревата. Може би така го е видяла и Люта. Позната за нея картина. А може би просто се е подчинила на волята на ездача. Ушите й щръкнаха, тя изпръхтя. Лони легна напред и разпери лакти — като криле. Това е сигнал за мустанга да полети като вихър напред. Дали Люта си представи, че вижда разлудял се жребец, който трябва да бъде спрян и върнат при стадото? Тя заудря жестоко копита, потрепери, изпъна железните мускули на хълбоците си и се хвърли напред, получила сигнал от юздата; легнал ниско, за да избегне горната част на рамката, Лони се вряза като снаряд в голямото платно и остави в нето чудовищна разпарцалосана дупка. После бързо спря коня и заобиколи колоните. Притичаха зяпачи, глътнали си езиците в тази суматоха. Дойде и униформеният пазач, изпърво навъсен, със страшен вид, но после се усмихна. Мнозина законодатели излязоха от залата и се стълпиха да видят какво става. Каубоите на Лони останаха вкаменени и ужасени от неговата щурава постъпка.
Сенаторът Кини се случи между първите, които наизлязоха. Преди той да продума, Лони се наведе от коня, вдигнал се на задните си крака, насочи късия си бич към сенатора и каза най-спокойно: