Голса твърдеше, че дарбата ѝ е естествена, но Грейнджър подозираше, че използва някакво унмерско приспособление — брошка или верижка, а може би дори същата тази мрежа, с която покриваше част от тялото си. Той я гледа, докато мереше сили с един унмерски лорд — слаб посребрял мъж, един от най-талантливите майстори на меча, които Грейнджър бе виждал, макар и не толкова добър, колкото победения от Конквилас анейски рицар. Мъжът бе по-чевръст от Голса с меча, ала не успяваше да нанесе удар върху тялото ѝ, защото всеки път тя изкривяваше пространството. Един светкавичен удар към шията ѝ се превърна в мушване на земята под краката ѝ. Атаките му завършваха по този начин не защото не му достигаше точност, а тъй като повърхността около нея постоянно се менеше. Затова пък нейните удари идваха от неочаквани ъгли и го повалиха на земята преди накрая да се предаде.
Голса несъмнено бе костелив орех. Но дали тя бе формоменителят? Татуираният бахретроански магьосник също бе изникнал от нищото и бе не по-малко опасен противник. Грейнджър го бе наблюдавал да обсипва противниците си с енергийни изблици, без видимо да прибягва до усилвател.
Но от друга страна, нищо не пречеше Фиорел да се е преобразил в облика на херцог Кир или дори на крал Марквета. Изглеждаше съвсем логично покровителят на херцога да се бие вместо него или да бъде призован да заеме мястото на краля, на когото бе помогнал да се качи на трона. Нито Марквета, нито Кир изглеждаха обезпокоени от перспективата да се изправят на арената срещу Конквилас. Дали пък защото знаеха, че не могат да бъдат победени?
Грейнджър се бе прибрал в палатката си и обмисляше всички тези неща, когато някой се изкашля отвън.
— Влизай — каза той.
Влезе Конквилас.
— Марквета иска да сключи сделка.
— Каква сделка?
— Предлага последен бой. Две групи от по трима. До смърт.
— Че аз вече съм умрял.
Конквилас не се усмихна.
— Готов е да си затвори очите пред този факт.
— И кого ще вземе в групата с него и Кир? — попита Грейнджър. — Голса или бахретроанеца? Кой от двамата ще се окаже формоменителят?
Този път настъпи продължително мълчание. Накрая Конквилас отвърна:
— Иска ти да се биеш заедно с него и Кир. Каза, че е готов да ти даде последен шанс да застанеш на страната на победителите. Ако откажеш, лошо ни се пишело.
Грейнджър втренчи поглед в Конквилас.
— Пак тези негови игрички.
— Такова е предложението му.
— Аз не съм Фиорел.
Унмерският лорд не отговори.
— Кажи му, че отказвам. Ще теглим чоп за третия участник.
Конквилас кимна.
— Така да бъде.
Падна им се бахретроанецът, което отреди Голса за краля и херцог Кир. Грейнджър се зачуди дали планът на Марквета не е бил такъв от самото начало и предложението му да е целяло само да посее подозрения в ума на Конквилас.
„В умовете на всички ни…“ Той си спомни думите на Конквилас: „Да е станал твое пълно копие, частица по частица, до последната капка кръв. С всички спомени. Дали ще знаеш, че си подменен?“
И ето че барабаните заудряха за последен път и Грейнджър излезе на арената заедно с господаря на дракони Аргусто Конквилас и Джиан Кобул, бахретроански магьосник, който можеше да унищожи човек с прошепване или жест. Срещу тях се изправиха наемничката от Барутните острови, херцог Кир от Вейл и Паулус Марквета — коронованият наскоро крал на Анеа.
— Казвам се Кобул — прошепна бахретроанецът на Грейнджър.
— Зная — отвърна полковникът.
— Пази се от алебардата на херцога.
Грейнджър се извърна към него.
— Какво?
— Алебардата. Долавям магия в нея. Нещо, което досега не е използвал.
— Какво например?
Бахретроанецът повдигна рамене.
— Нещо много силно.
Съдията пристъпи напред, вдигна ръце и се провикна:
— Дами и господа! От близо осемдесет участници от различни краища на кралството стигнахме само до шестима. Два отбора предстои да се бият за кесията, съдържаща шестстотин хиляди златника. Вдясно от мен…
Грейнджър се наведе към Конквилас и прошепна:
— Ще можеш ли да избиеш алебардата от ръката на херцога?
— Тя се държи с две ръце — отвърна Конквилас.
— Ще можеш ли да го направиш?
— Може би. — Той отвори колчана и въздухът нахлу вътре.
— … и от далечния Бахретроански бряг — продължаваше съдията, — легендарният магьосник бруталист Джиан Кобул, повелител на тайните огньове в сърцето на сътворението…
— Не съм го писал аз — оправда се Кобул. — Сами си ги измислят.