Една от главните задачи на екзистенциализма е да изследва страха и свободата в тяхната тайнствена взаимовръзка. Страхът произлизал от Нищото, което се представяло на хората като Нещо — тъкмо четях това, когато спретнатата келнерка пристигна отново и постави пред мен чиния с четири яйца на очи.
— Още нещо? — попита тя.
— Нищо — отвърнах аз.
Бедното момиче дори и не предполагаше какъв философски разговор водим. Тя ми се усмихна, сякаш не й се искаше да си тръгне. Лесно й беше да се смее. Строго погледнато, тя всъщност не беше индивидуалност и поради това се бе лишила както от свободата, така и от страха си. Освен това навярно беше и религиозна, така че, когато се наложеше, можеше да се ползва от услугите на „борбата със страха сред общността“.
Валеше безмилостно. Мъглата пред прозореца превръщаше гористите хълмове и долината в едно истинско Нищо. И докато в пълна Самота преглъщах яйцата и преценявах екзистенциалисткото понятие за свобода, в тая двойна взаимовръзка ми дойде на ум притчата за Буридановото магаре, това схоластично животно, което, вързано между две еднакво големи купи сено, не могло да се реши коя от двете да начене и така умряло от глад. „Да не вземеш решение — прочетох в книгата, — това също е решение.“ А да вземеш едно от възможните решения, означавало, че в един свят, лишен от общовалидни ценности, отделният индивид бил свободен, той направо бил осъден на свобода. Осъден? Да! Липсвало всякакво предназначение, липсвали обективни ценности, нямало автентична съвест. Човек не можел да се опре на нищо и въпреки това трябвало да действа. Човекът не представлявал нищо друго освен сбор от собствените си действия. Човек бил това, което сам направи от себе си! Подведен от тая основна мъдрост, аз взех решение — действайки напълно свободно — да не изяждам четвъртото яйце. Стопанката беше опържила яйцата в лой. А освен това си спомних, че преди години бях писал в една моя статия: „Не бива нито да си създаваме илюзии, нито да се примиряваме, а трябва неотстъпно да разглеждаме «пропастта като основа»“. За бога! Та нима е възможно, без да съм имал дори и понятие за екзистенциализма, да съм бил вече екзистенциалист? Само това ми липсваше още! Дъжд. Овча лой. А сега и това ужасно опасение! Стана ми едновременно и горещо, и студено. По най-бързия начин отидох в трапезарията и помолих за малко сода бикарбонат. И за чашка вишновка. Стана ми по-добре. Содата помага. Понякога. Вишновката — винаги.
Но ми помогна още и това, че със себе си бях взел и една книга върху екзистенциалистката теория на познанието. Скоро ми стана ясно, че ужасното ми опасение е било малко преждевременно. Прочетох, че светът съществувал такъв, какъвто го опознаем и „само дотолкова“. Не било вярно, че в нашата действителност се „въплъщавали“ сенките на вечните идеи — и нищо повече. Не било вярно, че не може да се опознае светът „в себе си“, а можело само да схванем дадената ни за него схема — и нищо повече. Също не било вярно, че трябва да действаме и да нареждаме живота си така, „сякаш“ нашата действителност е истинска. Камък ми падна от сърцето. След като съм така привързан към гениалната мисловна поезия на Платон и Кант — какво щастие! — не можех да бъда екзистенциалист! Но — ето че пак се появи едно „но“ — нима това бе достатъчно, за да послужи като извинение за факта, че въпреки неколкодневните си усилия все още не знаех какво е екзистенциализъм? И че вместо това само бях забелязал тук-там из книгите някои противоречия и мисловни несъобразности?
И ето че погледът ми падна върху следното изречение: „Всъщност понятието екзистенциализъм е добило днес такъв обем и е станало толкова широко, че вече не означава нищо!“
В тоя исторически момент слънцето проникна през облаците. Дъждът престана, мъглата изчезна като кърпичка в ръкава на фокусник. Пъстрите ливади блестяха тъй великолепно от влагата, сякаш някакъв невидим градинар ги бе напръскал с роса. А зелените, покрити с буки и борове планини махаха към стаята ми, сякаш искаха да кажат: „Хайде, стари глупако, идвай вече при нас!“
П.П. И старият глупак отиде.