Друг паралел с „Момчето на Уинслоу“ е стремежът на полиграфиста да изтръгне самопризнание. Точно както бащата си приписва изключителни способности в улавянето на лъжи, с цел да изтръгне признание от сина си, така и някои оператори на полиграфи се опитват да постигнат същото, като внушават на заподозрения, че машината не може да бъде надхитрена. Някои се опитват да го сплашат, като заявяват, че полиграфът е отчел лъжа. Надеждата им е, че така страхът от разобличаване ще се засили и ще накара виновния да си признае. Невинният страда, като търпи несправедливи обвинения, но се предполага, че в крайна сметка ще бъде оправдан. За съжаление, подложени на натиск, някои невинни правят фалшиви самопризнания, за да се освободят от тормоза.
За разлика от родителя полиграфистът обикновено не може да предложи амнистия за признато провинение. Криминалните инспектори се доближават до такъв похват, когато обещават на заподозрения по-леко наказание в случай на самопризнание. Макар и да не може да предложи пълно опрощение, следователят понякога предлага психологическа амнистия, като успокоява заподозрения, че не бива да се чувства засрамен и дори виновен за извършеното престъпление. Той съчувствено му казва, че напълно го разбира и че самият той вероятно ще направи същото, ако попадне в сходна ситуация. Друг вариант е да се предложи на заподозрения някакъв бла-гоприличен, щадящ достойнството мотив за лошото деяние. Следващият пример е от записа на разпит на заподозрян в убийство, който впоследствие се оказва невинен:
„Има моменти, в които поради лошата среда, поради заболяване или поради най-разнообразни причини хората се отклоняват от правилния път... Понякога не можем да се въздържим. Вършим глупости под въздействието на страст, на гняв или може би защото нещо там в главата ни е щракнало погрешно. Когато разберем, че сме сгрешили, съжаляваме и искаме да се поправим.“
Дотук разгледахме въпроса как репутацията на изобличителя може да повлияе на страха от разобличаване, изпитван от лъжеца, както и на страха от недоверие, изпитван от невинния. Друг фактор, определящ този страх, е личността на самия лъжец. На някои хора им е много трудно да излъжат, докато други го правят с тревожна лекота. Много повече се знае за тези, които лъжат лесно, отколкото за тези, които не са способни на лъжа. Аз стигнах до някои изводи за тези хора в изследванията си върху прикриването на отрицателни емоции.
През 1970 година започнах серия експерименти, за да намеря потвърждение за съществуването на знаци за измама, каквито бях открил при анализиране на филма с пациентката Мери (вж. първа глава). Припомням ви, че Мери беше скрила отчаянието си и огромната си болка, за да получи от лекаря си разрешение да прекара уикенда у дома си, където, освободена от лекарски надзор, да сложи край на живота си. Исках да изследвам подобни лъжи у други хора, за да разбера дали особеностите, които открих при Мери, са типични знаци за измама. Нямах особена надежда да намеря примери в клинични случаи като нейния. Макар понякога лекарят да подозира, че пациентът лъже, няма как да бъде сигурен в това, освен ако пациентът сам не си признае като Мери. Единственият ми избор беше да моделирам експериментална ситуация по казуса с Мери, която да ми позволи да изследвам грешките, допускани от други лъжци при акта на лъжа.
Според модела субектите в експеримента трябваше да изпитват силни отрицателни емоции и да са силно мотивирани да ги прикрият. За да предизвикам тези силни отрицателни емоции, прожектирах на участниците покъртителни медицински сцени, като ги помолих да потискат чувствата си, докато ги гледат. Първия път експериментът ми се провали -никой от участниците не направи достатъчно усилие да изпълни задачата успешно. Не бях предвидил колко трудно ще е да накарам някого да лъже в лабораторни условия. Хората се притесняват да вършат морално осъдителни неща под погледа на научните работници. Освен това често мотивацията е твърде слаба и никой не прави сериозен опит да излъже наистина успешно, както би направил в реалния живот, ако залогът е висок. Избрах за субекти на експеримента си студентки от медицинския колеж, защото те бяха силно заинтересовани да успеят при лъжата. Изложени на гледката на кръв и други хирургични сцени, бъдещите медицински сестри трябва да умеят да скриват негативните си чувства. Експериментът ми им даваше възможност да упражнят това важно професионално умение. Другата причина да избера студенти от медицинския колеж беше, че не би било етично да излагам случайни хора на такива потресаващи сцени, докато бъдещите медици би следвало да ги приемат като част от професията, която са избрали. Инструкциите, които им дадох, бяха: