„Ако работите в спешно отделение и изведнъж се втурне майка с обезобразено дете, не можете да дадете воля на чувствата си, макар да знаете, че детето изпитва ужасни болки и шансът да оживее е нищожен. Трябва да запазите самообладание и да се опитате да успокоите майката до идването на лекаря. Или си представете, че трябва да почиствате фекалиите на пациент, който вече не може да контролира отделителната си система. Той е измъчван от неудобство и срам, че е изпаднал в това инфантилно състояние. Вие вероятно ще почувствате отвращение, но трябва да прикриете това чувство. Настоящият експеримент ви дава шанс да се подложите на изпитание и да развиете умението си да контролирате външния израз на чувствата си. Първо ще ви бъде пуснат един приятен филм с живописни морски сцени. Докато го гледате, задачата ви е да опишете искрените си чувства на интервюиращия, който не вижда филма. След това ще ви бъдат прожектирани най-ужасните сцени, които бихте срещнали в медицинската си практика. Дока-то ги гледате, трябва да скриете от интервюиращия истинските си чувства и да го убедите, че гледате друг приятен филм, който да речем показва красиви цветя в парка „Голдън Гейт“ в Сан Франциско. Моля, положете максимални усилия.“
Избрахме най-потресаващите кадри, които можахме да намерим. В предварителни проучвания бяхме установили, че някои хора изпадат в краен потрес от една сцена е тежки изгаряния, понеже знаят, че болките от тях не могат да бъдат облекчени с лекарства. Други намираха за още по-непоносима сцена с ампутация - отчасти заради бликащата кръв, но също и от мисълта как този човек ще се почувства, когато се събуди и осъзнае, че кракът му липсва. Монтирахме двете сцени заедно, при което се създаде впечатление, че жертвата от изгаряне претърпява също ампутация. Чрез тези ужасяващи кадри ние се надявахме да разберем доколко успешно хората могат да прикриват силни, бушуващи емоции - било то, защото искат или защото се налага.
Тъй като конкуренцията за влизане във фелдшерския колеж на моя университет е много голяма, тези млади хора имаха високи оценки на всички изпити и отлични характеристики. Въпреки че бяха така добре подбрани, те се различаваха драстично по умението си да прикриват чувствата си. Някои го правеха изключително добре, докато други изобщо не успяваха. В последвалите интервюта с тях открих, че неспособността им да излъжат не се ограничава само до експеримента и сцените, които гледат. Някои от студентките по принцип не можеха да лъжат. Има хора, които са особено податливи на страх от разобличаване. Те изпитват ужас от това, че могат да бъдат хванати в лъжа. Убедени са, че всеки, който ги погледне, ще ги разконспирира моментално - и поради силния страх действително го предизвикват. След поредица от обективни тестове за изследване на личността открих с изненада, че тези, които не можеха да лъжат, не се различаваха по нищо друго от останалите. Бяха като всички - с изключение на този показател. Роднините и приятелите им знаеха за тази тяхна слабост и им прощаваха за прекалената откровеност.
Опитах се да науча повече и за техния антипод - хората, които лъжат лесно и с голям успех. „Родените“ или „естествени“ лъжци съзнават своята способност. Познатите им също я отчитат. Те от малки заблуждават родители, учители, приятели, когато си поискат, и неизменно се измъкват. Не чувстват притеснение. Точно обратното - самоуверени са в способността си да измамят. Тази самонадеяност и липсата на всякакъв страх от разобличаване са едни от белезите на психопатичната личност. Но това са единствените характеристики, която тези „родени лъжци“ делят с психопатите. За разлика от психопатите те не демонстрират лоша преценка, нито отказ да се поучат от миналия опит. Липсват и следните психопатични характеристики: повърхностен чар; липса на срам и угризения; антисоциално поведение без белези на разкаяние; патологична егоцентричност и неспособност за любов.
„Родените лъжци“ в експеримента ми не се различаваха от другите в резултатите от тестовете за изследване на личността. Отговорите им не показваха никакви белези на психопатия. В личността им нямаше нищо антисоциално. За разлика от психопатите те не използваха таланта си да лъжат, за да навредят на другите.
Психопатите-престъпници заблуждават даже експертите. Робърт Ресълсър, супервайзер в Отдела за поведенчески науки на Академията на ЦРУ, който е интервюирал 36 серийни убийци, казва: „По външен вид и говор повечето от тях изглеждат напълно нормални. ...Ан Рул, бивш полицай с научни интереси в психологията и автор на пет книги за серийните убийци, има шанса да надникне в съзнанието на сериен убиец, когато по ужасяващо съвпадение се оказва на едно и също работно място с Тед Бънди. (По-късно Бънди бе осъден за убийства, извършени по времето, когато е работил с Рул.) Те бързо се сприятеляват. Рул казва следното за Бънди: „Тед беше страхотен манипулатор, никога не можеше да разбереш дали не те будалка. ...Антисоциалният тип винаги изглежда искрен, фасадата му е абсолютно перфектна. Мислех, че знам за какво да се оглеждам, но докато работех с Тед, не улових нито един сигнал или издайнически белег.“