Страхът от разобличаване е по-силен, ако освен възнаграждение залогът включва избягване на наказание. Когато измамникът решава да излъже, отначало го интересува главно възнаграждението. Той мисли най-вече какво ще спечели. Крадецът от фирмената каса вероятно си представя пари, жени и удоволствия. Но след като известно време лъжата е в ход, „кранчето“ може да пресъхне. Началниците може да са установили загубите и да са се усъмнили, така че по-нататъшното присвояване е невъзможно. Сега лъжите на измамника са мотивирани от друго -
{
да не бъде заловен. Залогът е единствено грозящото го наказание. Разбира се, залогът може да включва избягване на наказание още отначало, ако мишената е подозрителна или самоувереността на измамника е ниска.
При лъжата има два вида наказание: наказание за провинението, което лъжецът се опитва да прикрие, и наказание за факта, че си е послужил с лъжа. Страхът му ще е по-голям, ако са намесени и двата вида наказание. Понякога наказанието за акта на лъжата е по-сурово от наказанието за самото провинение. Бащата в „Момчето на Уинслоу“ изрично го изтъква. Ако преди разпита изобличителят постави ясно това условие, шансът да получи честен отговор е по-голям.
Родителите знаят, че тежестта на наказанието е един от определящите фактори за това дали детето ще признае, или ще излъже за свое провинение. В романизираната биография на Джордж Вашингтон от Мейсън Лок Уимс (The Life and Memorable Actions of George Washington) има едно класическо описание. Бащата говори на малкия Джордж:
„Много родители всъщност тласкат децата си към тази порочна практика (да лъжат), като варварски ги бият за всяка малка грешка. Затова при следващото провинение разтрепераното малко същество бърза да излъже! Само за да избегне пръчката. Но ти, Джордж, ти знаеш, че аз винаги съм казвал, и сега отново ти повтарям: ако случайно направиш нещо лошо, - което ще се случи, защото си още малък, без опит и без знания, - не бива да ме лъжеш, а ще се изправиш смело, синко, като малък мъж и ще ми кажеш всичко. И тогава аз няма да те бия, Джордж, напротив - ще те уважавам и обичам още повече, мило мое момче.“ Историята е черешовото дърво* показва, че Джордж е повярвал на думите на баща си.
Не само децата могат да загубят повече, ако излъжат, отколкото ако признаят провинението си. Съпругът може да каже на съпругата си, че колкото и да е наранен, щеше да й прости за любовната й връзка, ако не го беше лъгала. Загубата на доверие, би изтъкнал той, е по-голяма от загубата от кратка изневяра. Съпругата, разбира се, може да има друго мнение по въпроса. Някои смятат признаването на една любовна връзка за жестокост. Ощетеният съпруг може дори да твърди, че деликатността изисква другият да е дискретен относно своите забежки. Но тези мнения се променят - след факта на извънбрачната афера те могат да са много по-различни от преди, когато са изразявани хипотетично.
Дори виновникът да е наясно, че ако го хванат в лъжа, щетите ще са по-големи, отколкото ако направи признание, лъжата пак може да го изкушава, защото признанието носи неминуеми и незабавни вреди, докато лъжата обещава възможността да се избегнат. Перспективата да избегне непосредственото наказание може да е толкова привлекателна за лъжеца, че той да подцени вероятността да бъде хванат и двойната цена, която ще трябва да плати. Той осъзнава, че признанието е било по-добрата политика, твърде късно, когато измамата е продължила пре-калено дълго, разраснала се е и признанието не носи вече по-малко наказание.
* Една от историите за пословичната честност на Вашингтон като дете. За да изпробва новата си томахавка, той отсича черешово дърво. Когато баща му пита кой е „убил“ дървото му, Вашингтон казва една от прословутите реплики в американската история: „Не мога да лъжа - аз отсякох черешата”- Б.пр.
Понякога няма никакво съмнение кое е по-изгодно — признание или лъжа. Има провинения, които са толкова тежки, че признанието за тях с нищо не облекчава наказанието. Такъв е случаят с насилие над деца, кръвосмешение, убийство, държавна измяна или терористичен акт. За разлика от разкаялите се донжуановци извършителите на тези престъпления не могат да очакват прошка, ако си признаят (макар че разкаянието може донякъде да смекчи наказанието). Общественото възмущение от тях е толкова крайно, че фактът на прикриването им едва ли допълнително ще го засили. В подобна ситуация могат да попаднат не само жестоки престъпници. Евреинът в окупираната от нацистите страна, който крие идентичността си, чуждият шпионин по време на война - те също не печелят нищо от признание и не губят нищо от лъжа. Но дори когато няма шанс да смекчи наказанието си, лъжецът може да реши да направи самопризнание, за да смъкне от плещите си товара от поддържането на лъжата, да се избави от неприятните усещания от страха или да облекчи чувството си за вина.