Потърсих примери на лъжа в беседите с пси-хичноболни, които бях филмирал. Бях ги снимал с друга цел - да изолирам мимики и жестове, които биха допринесли за диагностирането на вида и тежестта на психичните разстройства. Сега обаче ги изследвах от друга гледна точка и ми се струваше, че забелязвам много знаци за измама. Проблемът беше, че не можех да съм сигурен в това. Само в един от случаите нямаше съмнение поради развилите се след беседата събития.
Мери беше 42-годишна домакиня. Последният от трите й опита за самоубийство беше изключително сериозен - открили я съвсем случайно, преди свръхдозата от сънотворни да отнеме живота й. Историята й бе типична за депресирана жена на средна възраст. Децата бяха пораснали и не се нуждаеха от нея. Съпругът й беше прекадено зает в работата си. Мери се чувстваше ненужна. Беше занемарила къщната работа, страдаше от безсъние, стоеше сама и плачеше. Хоспитализираха я и й назначиха медикаментозно лечение и групова терапия. След три седмици изглеждаше, че реагира на лечението добре - видимо се ободри, спря да споменава за самоубийство. На един от видеозаписите Мери обясняваше на лекаря колко по-добре се чувства и го молеше за разрешение да прекара уикенда у дома си. След беседата обаче, точно преди да я освободят, тя неочаквано призна, че все още изпитва отчаяно желание да се самобуие и че е лъгала за състоянието си, за да се отскубне от лекарския контрол и да сложи край на живота си. (След още три месеца болнично лечение Мери действително се подобри, макар и след година да имаше ремисия. Оттогава не е хоспитализирана и вече дълги години е добре.)
Филмираната беседа е Мери заблуди повечето от младите и дори мнозина от опитните психиатри и психолози, на които я показах. Разучавахме записа в продължение на стотици часове, връщахме го отново и отново, пускахме го на забавен каданс и се вглеждахме във всяка мимика и жест, за да открием знаци за измама. И в един момент видяхме, че преди да отговори на въпроса на лекаря за бъдещите й планове, на лицето й за миг се изписва отчаяние - толкова мимолетно, че го бяхме изпуснали. Така стигнахме до мисълта, че скритите чувства могат да се появят в краткотрайни микроизражения. Потърсихме и други микроизражения във видеоматериала и открихме много, обикновено бързо завоалирани с усмивка. Попаднахме и на много микрожестове. Докато обясняваше на лекаря колко добре се справя с проблемите си, Мери правеше част от жеста „повдигане на рамене“ - не в пълния му вид, а само отделен фрагмент. Понякога извиваше едната си ръка леко настрани, а друг път не мърдаше ръце, а само лекичко повдигаше едното рамо.
Струваше ни се, че забелязваме и други знаци за измама, но не бяхме сигурни дали не са плод на въображението ни. Дори невинно поведение може да изглежда подозрително, ако е предварително известно, че човекът лъже. Само обективните измервания, неповлияни от предварителни нагласи, можеха да потвърдят нашите открития. Измерванията трябваше да се направят върху много хора, преди да можем със сигурност да заявим, че знаците, които сме открили, са типични за лъжа. Можеше да се окаже, че са индивидуално специфични, а за потенциалния „изобличител“1 - човекът, който се опитва да реши дали дадено твърдение е истина или лъжа - би било по-лесно, ако поведения, издаващи измама при един субект, се наблюдават също и при други. Използвайки случая с Мери за модел, разработихме експеримент, в който участниците да са силно мотивирани да скрият интензивните си отрицателни емоции, изпитвани в момента на лъжата. Докато гледат ужасяващ филм с много кръв и хирургични сцени, нашите субекти трябваше да скрият истинските си чувства на покруса, отвращение и мъка и да убедят интервюиращия, който не гледа филма, че се наслаждават на красиви сцени с цветя. (Изводите ни са описани подробно в глава 4 и 5).
Само година по-късно, когато все още се намирахме в началните стадии на нашите експерименти, с мен се свързаха хора, интересуващи се от съвсем различен вид лъжи. Те питаха дали изводите и методите ми са приложими при залавяне на заподозрени в шпионаж. След като откритията ни за поведенческите знаци за измама бяха публикувани в научните списания, интересът се засили. Могат ли да се обучат охранителите на високопоставени лица да разпознават по походката или по жестовете терорист, готвещ политическо убийство? Бихме ли съдействали на ЦРУ да тренира офицерите си да определят с по-голяма точност дали заподозреният лъже? Ще помогнем ли на наши висши дипломати да прозират лъжите на опонентите си в международни преговори? След като получих и молба да определя по снимки дали Патриша Хърст е доброволен или неволен участник в банков обир, престанах да се изненадвам. В последните години интересът стана международен. Бях потърсен от представители на две приятелски на САЩ страни, а докато изнасях лекции в бившия Съветски съюз, с мен се свързаха лица от някакъв „електротехнически институт“, който отговарял за провеждане на разпити.