Когато измамникът не споделя социалните ценности на жертвата, той също не се терзае от чувство за вина. Лъжците се чувстват по-малко виновни, когато мамят хора, които възприемат като „лоши“. Прелюбодейците, чиито брачни парньори са студени и неотзивчиви в леглото, едва ли изпитват вина за извънбрачната си връзка. Революционерът или терористът не чувства угризения, че мами представителите на властта. Шпионинът не страда от гузна съвест, че е подвел жертвата си. Бивш агент на ЦРУ казва много ясно: „Като махнем украшенията, същността на шпионажа е измамено доверие.“ Когато бях нает като съветник на един екип, който предотврати опит за убийство на високопоставен държавник, не можех да разчитам на знаци за измама, породени от чувство за вина. Убиецът може да изпитва страх от разобличаване, ако не е професионалист, но е малко вероятно да изпитва някаква вина. Професионалният престъпник не се чувства виновен, че е измамил някого извън своя кръг. Същият принцип действа и при дипломата или при шпионина, който не изпитва угризения, че подвежда хората от другата страна. Гой не споделя с тях една и съща ценностна система. Лъжецът действа с мисълта, че върши добро за своята страна.
В повечето от тези примери лъжата е регламентирана - всеки от тези индивиди се позовава на ясно дефинирана обществена норма, която позволява да бъде измамен опонентът. При такива оправдани, „оторизирани“ измами, при които лъжецът и мишената са опоненти с различни ценностни системи, не може да се очаква чувство за вина. Има и други случаи на регламентирана лъжа, в които участниците не са опоненти и споделят еднакви ценности. Лекарят например не чувства вина, че мами пациента си, защото вярва, че го прави за негово добро. Стар, изпитан медицински трик е да се даде на пациента „лекарство“, което всъщност е плацебо - захарен бонбон без терапевтично действие. Ако пациентът се почувства по-добре или поне престане да настоява за ненужното лекарство, което даже може да му навреди, лъжата според мнозина лекари е оправдана. Хипократовата клетва не повелява искреност с пациентите. От лекаря се очаква да направи това, което е добро за тях.
Свещеникът, който премълчава за изповедта на престъпника, когато полицаите го питат знае ли кой е, едва ли изпитва чувство за вина , че е излъгал. Неговата клетва оправдава измамата му. Той не се облагодетелства от нея - облагата е за престъпника, чи-ято самоличност остава неизвестна. Медицинските сестри в моя експеримент също не изпитваха вина, че крият чувствата си. Измамата им беше регламентирана поради моите обяснения, че медицинското лице трябва да може да се контролира, за да успее да облекчи страданията на пациента.
Понякога лъжецът също се облагодетелства от лъжа, която той представя за алтруистична. Вицепрезидентът на застрахователна компания обяснява, че няма да е благородно да каже истината на колега, за-щото тя би накърнила гордостта му: „Трудно е да кажеш на човека в лицето: Не, ти никога няма да станеш председател!“ Човекът е пощаден, но също и вицепрезидентът, защото на него ще му е също толкова „трудно“ да се справи с разочарованието на този служител, да не говорим за възможния протест, особено ако човекът обвини вицепрезидента в субективност. Тоест лъжата е щадяща и за двамата. Би могло, разбира се, да се твърди, че служителят е ощетен от нея, защото е лишен от информация, която макар и неприятна, би го провокирала да засили успеваемостта си или да си потърси друга работа. Лекарят, който алтруистично заблуждава пациента си с плацебо, също има изгода от лъжата. Така той си спестява необходимостта да се справи с разочарованието му от това, че няма лек за неговата болест, или с гнева му, че лекарят го смята за хипохондрик. И отново може да се спори дали лъжата е всъщност в полза или в ущърб на пациента.
И все пак има и чисто алтруистични лъжи -като на свещеника, който премълчава за изповедта на престъпника, и на спасителите, които не казват на раненото единайсетгодишно момче, че родителите му са загинали при самолетната катастрофа. При тях лъжецът не получава никакви облаги. Ако лъжецът смята, че не печели нищо от лъжата, той вероятно няма да изпитва никаква вина.
Дори егоистичните измами може да не породят чувство за вина, когато са регламентирани. Играчите на покер не се чувстват виновни, че блъфират. Същото важи за договарянето на цена, без значение дали е на пазар в Близкия изток, на Уолстрийт или в местната агенция за недвижими имоти. В една статия за измамите в бизнеса се казва: „Може би най-разпрос-транената лъжа е: „Това е крайната ми оферта.“ Такъв език не само е приет в деловия свят, но дори е очакван. При преговори за цени от никого не се очаква да свали картите си още отначало.“ Собственикът, който обявява за имота по-висока цена от тази, на която се надява да го продаде, не чувства никаква вина. Лъжата му е регламентирана. Именно защото участниците в пазарене и в игра на покер очакват невярна информация, тези дейности не отговарят на дефиницията ми на лъжа. При тях е налице предварително уведомление, че никой няма да е абсолютно искрен. Само глупак би показал какво държи в ръката си на покер или би започнал да се пазари за къщата си от най-ниската възможна цена.