Угризенията на съвестта са най-вероятни при нерегламентирани лъжи. Най-силна е вината, когато жертвата е доверчива към лъжеца и не очаква да бъде подведена, тъй като по регламент отношенията им са на базата на честност. При такива опортюнистични измами чувството за вина се засилва, ако жертвата страда поне толкова, колкото лъжецът печели. Дори тогава не би имало голямо (или дори никакво) чувство за вина, ако между двамата не съществуват поне някои общи ценности. Младото момиче, което крие от родителите си, че пуши марихуана, едва ли чувства угризения, ако смята, че родителите му са глупави да вярват, че марихуаната е вредна, и че то от опит знае, че винаги грешат. Ако тя освен това мисли родителите си за лицемери, защото се наливат с алкохол, а на нея забраняват да се забавлява е наркотици, вероятността да чувства угризения е дори още по-малка. Но въпреки че не е съгласна е тях за марихуаната и други теми, тя все пак ще почувства срам, ако е привързана към тях и ги обича. За да изпита срам, човек трябва да изпитва известно уважение към своите критици - иначе неодобрението им предизвиква не срам, а гняв и презрение.
Лъжецът се чувства по-малко виновен, когато мишената е непозната или напълно анонимна. Клиентката, която скрива от касиера факта, че й взема по-малко за скъпата покупка, ще се чувства по-малко виновна, ако не го познава лично. Ако касиерът е собственик на малко семейно магазинче, клиентът ще се чувства по-виновен отколкото в огромен хипермаркет. Ако жертвата е анонимна, лъжецът по-лесно може да се самоубеди, че излъганият не е пострадал, или му е все едно, или заслужава да го мамят, или си го е изпросил.
Често се наблюдава обратнопропорционална връзка между чувството за вина и страха от разобличаване. Това, което намалява вината от лъжата, увеличава страха, че тя ще бъде разкрита. Когато измамата е регламентирана, вината е по-малка, но легитимността й обикновено увеличава залога и така страхът от разобличаване нараства. В експеримента ми с медицинските сестри тяхната измама беше свързана с професията им, което я прави оправдана и регламентирана, но по същата причина желанието им да успеят беше толкова силно, че засили страха oi неуспех. Работодателят, който подозира служи-| сля си в присвояване на средства, но крие от него подозренията си, за да го залови на местопрестъплението, ще чувства най-вероятно силно притеснение, чс може да го усети, но никаква вина.
Същите фактори, които увеличават чувството за вина, могат да намалят страха от разобличаване. Лъжецът може да чувства по-силна вина заради довер-чивостта на жертвата си, но да не изпитва страх, тъй като не смята, че такъв наивник би го заловил. Разбира се, възможно е силната вина да е комбинирана със силен страх, както е възможно и двете да липсват. Зависи от спецификата на ситуацията, на лъжеца и па изобличителя.
Има хора, които изпитват удоволствие от вината. Мисля си дори, че възможността да я изпитат може да е част от мотивацията им да излъжат. Повечето хора обаче намират вината за отровно чувство и се опитват да го намалят, като си търсят оправдания.
Има много начини да се оправдае една измама. Лъжецът може да я смята за отплата за извършена несправедливост или да си каже, че заради лошия си характер жертвата не заслужава честно отношение: „Шефът беше адски стиснат, не плащаше добре за работата, която му вършех, затова аз сам си взех.“ Или лъжецът смята жертвата за толкова наивна, че прехвърля своята вина на нея: „Пада му се, наивниците си го заслужават.“
По-рано споменахме две други оправдания, които намаляват чувството за вина от лъжата. Едното оправдание изтъква някоя благородна цел или изискване на професията - спомнете си как Никсън не нарича неистините си „лъжи“, защото според него са необходими, за да се спечели и да се задържи властта. Другото е, че целта на лъжата е да предпази жертвата. Понякога лъжецът отива още по-далеч и твърди, че излъганият е доброволна жертва. При положение че мишената е съдействала в измамата, знаела е истината още отначало, но се е преструвала, че не забелязва нищо, то в известен смисъл лъжа не съществува и лъжецът не е отговорен. Доброволната жертва помага на измамника да поддържа лъжливата легенда, като пренебрегва поведенческите знаци на измама.