Разбира се, не всички романтични измами са толкова красиви и не всички жертви проявяват такава готовност да бъдат лъгани. Не може да се разчита на измамника да прецени дали жертвата е доброволна. Той има интерес да е така, защото намалява чувството му за вина, така че е предубеден.
Една недоброволна жертва може след време да се превърне в доброволна, за да избегне болката от разкриване на истината. Представете си окаяното положение на висш държавник, запозодрял любовницата си в шпионаж, след като вече й е поверил служебни тайни. Един работодател също може да се превърне в доброволна жертва, след като вече е наел служител с лъжлива биография, за да не признае пред себе си, че е взел неправилно решение. В статията си Slow Pearl Harbours and the Pleasures of Deception Робърта Уолстетър описва много примери, в които национални лидери стават доброволни жертви на свои врагове - Чембърлейн не е изолиран случай. „При всички тези случаи на упорити грешки, продължили дълго въпреки трупащите се и понякога очевадни доказателства, значителна роля играят предварителните положителни нагласи и самоуспокоителната вяра в честността и добрите намерения на потенциалния враг, както и общите интереси, споделяни с антагониста... С много малко помощ от врага жертвата започва да си обяснява ходовете му по най-благоприятния за него начин и да извинява действия, които всъщност са доста опасни.“
Да обобщим. Чувството за вина от акта на лъжата е най-силно, когато:
• жертвата не е доброволна;
• измамата е изцяло егоистична - жертвата не извлича никаква полза от нея и губи поне толкова, колкото измамникът печели;
• измамата не е регламентирана - напротив, ситуацията предполага честни отношения;
• лъжецът отдавна не е извършвал съответната измама;
• лъжецът и жертвата му споделят едни и същи социални ценности;
• лъжецът познава жертвата лично;
• жертвата не може да бъде укорена в непочте-ност или прекадена лековерност;
• жертвата не очаква да бъде излъгана, а напротив, лъжецът се е опитвал да спечели доверието й и да докаже своята надеждност.
Удоволствие от лъжата
Дотук обсъждахме само отрицателни емоции, които се възбуждат при лъжата - страх от разобличаване и чувство за вина. Но лъжата може да предизвика и положителни емоции. Лъжецът може да я смята за постижение, което е приятно чувство. Предизвикателството може да го изпълва е възбуда както преди акта, така и в хода на лъжата, когато успехът все още е несигурен. А след него идва приятно облекчение, гордост от постигнатото и самодоволно презрение към излъгания наивник. Удоволствието от лъжата може да включва всички или само някое от тези чувства, а ако не бъдат скрити, те могат да я издадат. Безобиден пример е шегата, която си прави някой, „връзвайки“ за нещо лековерен свой приятел. Шегаджията трябва да прикрие удоволствието си даже ако скечът е адресиран главно към другите присъстващи, от които се очаква да оценят колко ловко е подхлъзнат съответния будала.
Удоволствието от лъжата варира по сила. То може изобщо да липсва, може да е незначително в сравнение със страха от разобличаване, а може да е толкова силно, че да се избие в поведенчески знаци за измама. Някои лъжци обичат да разказват за хитрия си трик, за да споделят удоволствието от това, че са направили някого на глупак. Има и престъпници, които разкриват престъплението си на приятели, случайни хора и дори на полицията, за да бъдат оценени като хитри и ловки изпълнители на дадена измама.
Подобно на алпинизма или шахмата, лъжата поражда удоволствие само ако съществува риск за неуспех. В началото на петдесетте години, когато бях студент в Чикаго, имаше мода да се крадат книги от университетската книжарница. Кражбата, превърнала се почти в ритуал за посвещаване на новите студенти, се ограничаваше обикновено до няколко книги, като постижението се демонстрираше и печелеше поздравления. Чувството за вина бе слабо. Според студентите не беше редно книжарницата в университета да работи като комерсиално предприятие и заслужаваше да бъде наказана за това. Страхът от разобличаване също беше слаб, защото книжарницата не беше взела никакви мерки срещу кражби. По време на следването ми беше хванат един-единствен студент, който всъщност сам се издаде заради удоволствието си от лъжата. Бърнард не се задоволяваше е дребни кражби. Той търсеше предизвикателство и риск в по-висока степен, за да изпита гордост, да демонстрира презрение към книжарницата и да спечели възхищението на своите колеги. Крадеше само дебели, илюстровани албуми, които трудно можеха да се скрият. Когато и този номер избледня, той вдигна летвата и започна да краде по три-четири големи книги наведнъж. И това беше твърде лесно за него. Следващата му стъпка беше да дразни продавачите. Въртеше се около касата е плячката си под мишница, без да се опита да я скрие. Провокираше продавачите да му задават въпроси. Удоволствието от измамата го мотивираше да си играе все повече и повече със съдбата. Удоволствието му си личеше и накрая служителите усетиха лъжата по поведенческите знаци. Бърнард беше заловен. В стаята му в общежитието откриха почти петстотин откраднати книги. След завършването Бърнард се захвана е напълно почтен бизнес и стана милионер.