Подобно на лицето, гласът може да покаже дали човекът е емоционално възбуден или не, но все още не е известно дали той дава също толкова информация относно кои точно емоции са в действие.
Лъжецът обикновено следи и се стреми да контролира най-вече думите си и лицето, защото знае, че другите обръщат повече внимание на тях откол-кото на гласа и тялото. По-вероятно е да успее да го направи с думите отколкото с лицето. Фалшифицирането на думите е по-лесно отколкото това на израженията, защото както беше споменато, думите могат да се репетират. Прикриването също е по-лесно. Не е голям проблем да се цензурира всичко, което би издало лъжата. Човек лесно може да следи какво говори - много по-трудно е да разбере какво показва лицето му. Подобна яснота той би получил само ако непрекъснато следи изражението си в огледало. Изследванията ми сочат, че макар да имат чувствителност за това кога даден мускул по лицето се напряга или движи, малцина се възползват от тази информация. Повечето хора осъзнават израженията върху лицата си чак когато придобият крайни форми.
Невробиолозите не са категорични в изводите си за мрежата от връзки, която ни дава информация за промените в собствените ни изражения. Психолозите са на различни мнения доколко хората успяват да почувстват израженията си в момента, в който те възникват. Моите изследвания сочат, че ние не осъзнаваме израженията си особено добре и че през по-вечето време не обръщаме внимание на усещанията по лицето си.
Има още една и още по-важна причина, поради която лицето е по-богато на знаци за измама отколко-то думите. То е директно свързано с онези части на мозъка, които отговарят за емоциите, докато думите не са. При възбуждането на дадена емоция мускулите на лицето неволно се задвижват. Само с много тренировки човек може да се научи да въздейства на тези изражения, опитвайки се да ги скрие с различна степен на успех. Но първоначалното изражение, което се появява едновременно с възбуждането на емоцията, не може да бъде преднамерено избрано, освен ако не е фалшиво. Израженията на лицето са двоична система - волеви и неволеви, подвеждащи и казващи истината, често едновременно. Именно затова те са толкова сложни, объркващи и изключително интересни. В следващата глава ще дам по-подробни разяснения за неврологичната основа на волевите и неволевите изражения.
Гласът и тялото са области, на които подозрителните трябва да обръщат повече внимание. Гласът, подобно на лицето, е свързан със зоните на мозъка, отговарящи за емоциите. Много трудно е да бъдат скрити промените в гласа при възбуждането на дадена емоция. А и обратната информация, необходима на лъжеца, за да може да контролира тона на гласа си, е по-неточна отколкото при думите. Ние се изненадваме, когато за първи път се чуем на запис, защо-то като говорим, част от сигнала стига до нас чрез звукопроводимостта на костта, което го променя.
Тялото също е източник на знаци за измама. За разлика от лицето и гласа повечето телесни движения не са пряко свързани със зоните на мозъка, отговарящи за емоциите. Контролирането на движенията не би трябвало да бъде трудно. Човек чувства и най-често вижда какво прави тялото му. Прикриването на движения е по-лесно отколкото прикриването на изражения на лицето и промени на гласа. Но повечето хора не си правят труда. Те са свикнали да мислят, че това не е необходимо. Те знаят, че е рядкост някой да бъде обвинен за нещо, което е разкрил чрез движение на тялото си. От тялото изтича информация именно защото е пренебрегвано - вниманието на всички е съсредоточено върху думите и лицето.
Макар и да е всеизвестно, че думите лъжат, изследванията ми сочат, че хората преценяват другите главно по тях и често се подвеждат. Не искам да кажа, че словото трябва напълно да се игнорира - напротив, допускат се словесни грешки, при които изтича информация или най-малкото сигнал за измамно поведение. Дори да няма грешки в самата реч, лъжата често проличава по несъответствието между вербалния поток и данните, които идват по другите канали. Но повечето от признаците за измама в гласа, тялото и лицето биват игнорирани или тълкувани погрешно. Стигнах до този извод след серия от проучвания, в които участниците имаха задачата да наблюдават видеозаписи на интервюта и да преценяват хората на тях като искрени или лъжци.