Едни виждаха само лицето, други - само тялото, трети чуваха речта през филтър, който замазваше самите думи, но оставяше звука непроменен, докато четвърти чуваха или четяха думите. Всички виждаха едни и същи хора - бъдещите медицински сестри, описани в предходната глава, които лъжеха или описваха правдиво чувствата си, породени от прожектирани им филми. Припомням, че в „честните интервюта“ студентките виждаха красиви кадри, докато в „нечестните интервюта“ виждаха ужасяващи сцени с кръв и ампутации, но трябваше да убедят интервюиращия, че гледат друг приятен филм. Итервюи-ращият не можеше да види филма, който гледа съответната студентка. Бъдещите медсестри се стараеха с всички сили да подведат интервюиращия, защото залогът бе висок — те вярваха, че експериментът проверява умението им да контролират емоционалните си реакции в операционната или в отделението за спешна помощ.
Целта ни беше да измерим доколко наблюдателите ще успеят да различат лъжата, като ни интересуваше 1) кой източник на информация е най-добър (думи, глас, лице или тяло); и 2) дали подозрително настроените се справят по-добре от тези, които не очакват да бъдат излъгани. Разделихме участниците на две групи. У едните насадихме подозрения, като им разказахме всичко за експеримента, докато на другите въобще не споменахме, че може да се сблъскат с лъжа. На „неподозиращата“ група беше обяснено, че ще виждат или слушат студенти да описват филм, който им се прожектира. За да заличим всякакви съмнения, заровихме въпроса за искреността сред дълъг списък от други качества, които трябваше да оценят - сърдечност, екстровертност, доминант-ност, непохватност, спокойствие и пр.
Някои от студентките бяха много слаби като лъжци и бяха лесно разконспирирани, но повечето успяха да излъжат „неподозиращата“ група. Наблюдателите, които виждаха само лицето или чуваха само думите, се справиха най-зле, оценявайки като най-искрени именно лъжците. Но и резултатите на „подозрителните“ не бяха много по-добри. Те бяха информирани, че някои от студентките ще лъжат, а други не, и задачата им беше да направят една-един-ствена преценка - истина или лъжа. Малцина бяха с резултат по-висок от нивото на случайната догадка. Най-добре се бяха справили онези, които бяха наблюдавали само тялото, но дори и те бяха познали едва в 65 процента от случаите (при вероятност 50 %). Няколко от наблюдателите бях постигнали много добър успех, разкривайки 85 % от лъжите. Някои от тези точни съдници бяха психотерапевти с дълъг опит и репутация на умели клиницисти. Други бяха особено чувствителни личности от други професионални сфери.
Но това не значи, че сме обречени да ни лъжат. Можем да се научим да разпознаваме лъжата. Хора, на които бе разказано за някои от нещата в тази и следващата глава, бяха много по-прецизни в преценката си кога медсестрите лъжат - резултатите им бяха като на най-опитните психотерапевти. Шансът ни като изобличители е по-голям, ако измамата е свързана с чувства, ако лъжецът не е психопат, няма много опит и не е „роден“ („естествен“) лъжец. Целите са три: по-често да залавяме лъжците; по-рядко да обвиняваме искрените в лъжа; и най-важното, да осъзнаем, че понякога и едното, и другото е невъзможно.
Думите
Колкото и да е чудно, много лъжци са издавани от думите си поради небрежност. Не че е било невъзможно да ги замаскират или не им се е удало - просто не са внимавали достатъчно в съчиненията си. Директорът на фирма за набиране на висш управленски персонал разказва за човек, който в една и съща година се кандидатирал два пъти под различни имена. Когато го запитали с кое от тях да го наричат, „мъжът, който първо се представяше за Леели д'Ейнтър, а после за Лестър Дейнтър, продължи с измислиците си, без да му мигне окото. Обясни, че сменил първото си име, защото Леели звучало твърде женско, а второто пък променил, за да го направи по-лесно за произнасяне. Но това, което всъщност го компрометира, бяха референциите, които представи - имаше три бляскави препоръчителни писма, но и тримата „работодатели“ бяха допуснали една и съща правописна грешка“.
Дори внимателният лъжец може да бъде издаден от така наречените грешки на езика, описани за първи път от Зигмунд Фройд. В „Психопатология на всекидневния живот“ той показва как дребните несполуки в ежедневието ни - грешки на езика, забравяне на имена, грешки при писане или четене - не са случайни, а многозначителни събития, които разкриват вътрешни психологически конфликти. Грешките на езика изразяват, казва той: „... нещо, което не искаме да споделим. Те са начин, по който се издаваме сами.“ Фройд не се занимава специално с измамата, но един от примерите му е за грешка на езика, която издава лъжа. Примерът описва преживяване на д-р Брил, един от първите и най-известни последователи на Фройд: