На следващия ден Белият дом излиза с опровержение на твърденията на Дийн. В публикуваните пет години по-късно мемоари Никсън казва: „Показанията на Джон Дийн пред Сенатската комисия бяха една ужасна смесица от истина и неистина, от искрено не-доразбиране и съзнателно изкривяване на фактите.
Опитвайки се да омаловажи собствената си роля, той прехвърляше своята осведоменост за потулването и нервното си напрежение върху думите и действията на другите.“ По време на изслушванията нападките срещу Дийн са още по-жестоки. Вестниците публикуват статии - според мнозина под диктовката на Белия дом, - които обвиняват Дийн в лъжа и атака срещу президента поради страха му от хомосексуален тормоз в затвора, в случай че получи присъда.
Противопоставени са две твърдения - думата на Никсън срещу думата на Дийн - и никой не е сигурен кое от тях е вярно. Съдия Сирика описва съмненията си така: „Трябва да призная, че бях скептично настроен относно твърденията на Дийн. Очевидно той беше ключова фигура в потулването... Можеше да загуби много... Струваше ми се, че Дийн има много по-голям интерес да натопи президента, за да отърве кожата, отколкото да каже истината.“
Сирика продължава разказа си, като описва впечатлението си от гласа на Дийн. „Дни наред, след като направи това твърдение, членовете на комисията го обстрелваха с провокационни въпроси. Но той настояваше на версията си. Не изглеждаше ни най-малко разстроен. Равният му, безстрастен глас, придаваше на думите му достоверност.“ За някой друг обаче равният, безстрастен глас би могъл да означава, че говорещият крие нещо. За да се избегне неправилно тълкуване на равния глас на Дийн, е необходимо да се знае дали това е характерният му тон.
Липсата на признаци за емоция в гласа не е непременно доказателство за невинност - някои хора никога не разкриват чувствата си, поне не чрез гласа си. Дори емоционални личности може да не проявят емоционалност при дадена лъжа. Съдия Сирика е бил застрашен от „риска на Брокоу“. Напомням, че Том Брокоу тълкува уклончивата реч като знак за лъжа и с това, както обясних, рискува да направи грешка, защото някои индивиди са винаги уклончиви в речта си. Съдията би могъл да направи обратната грешка - да определи някого за искрен само защото липсва признак за измама, пренебрегвайки факта, че някои хора никога не показват такива признаци.
И двете грешки възникват от факта, че индивидите се различават по емоционалната си изразителност. Ако не знае какво е обичайното емоционално поведение на заподозрения, изобличителят лесно може да сгреши. Не би имало грешка на Брокоу, ако нямаше никакви надеждни знаци за измама. Но тогава изобличителите нямаше да имат нищо, на което да се опрат. Не би имало грешка на Брокоу и ако поведенческите знаци бяха абсолютно валидни за всички, а не само за повечето хора. Никой знак на измама не е валиден за всички човешки същества, но взет отделно или в комбинация с други знаци, той може да помогне на изобличителя да прецени. Съпругата, приятелите и колегите на Джон Дийн щяха да знаят дали той като повечето хора показва емоции чрез гласа си, или умее да го контролира изключително добре. Съдия Сирика не познава Дийн от по-рано и затова е застрашен от „риска на Брокоу“.
Безстрастно поднесените показания на Джон Дийн ни предоставят още една поука. Изобличите-лят трябва винаги да има предвид вероятността заподозреният да е необикновено талантлив изпълнител - да може да преиначава поведението си толкова добре, че да е невъзможно да се разбере дали лъже
или не. Джон Дийн е точно такъв изпълнител според собственото му признание. Той е планирал предварително поведението си пред съдия Сирика, за да бъде изтълкувано именно по този начин. Ето как Дийн описва съображенията си: „Не исках да звуча пре-калено патетичен или прекалено несериозен. Реших, че ще говоря с равен, хладен глас, нсемоционално, колкото се може по-безстрастно, и ще отговарям по същия начин... Хората са склонни да мислят, че човек, който говори спокойно, казва истината.“
Дийн казва, че след като прочита изявлението си и започва кръстосания разпит, е обзет от емоции. „Усещах буца в гърлото си, чувствах се сам и безсилен срещу мощта на президента. Поех дълбоко въздух и създадох впечатление, че размишлявам. Мъчех се да се овладея.... „Нямаш право да показваш емо
ции“, си повтарях. „Медиите веднага ще се заловят за това като знак за немъжественост и слабост.“
Фактът, че изпълнението на Дийн е така добре премислено и че той се контролира толкова успешно, не означава непременно, че е лъжец - означава само, че наблюдателите трябва да внимават много в тълкуванията си за неговото поведение. Всъщност последвалите събития изясняват, че Дийн говори истината, а Никсън, който не е толкова добър актьор като него, лъже.