Последният въпрос, на който ще се спрем по отношение на тона, е твърдението, че има машини, които автоматично и прецизно идентифицират лъжите по гласа. Сред тях са т. нар. психологически стрес оценител, гласов анализатор „Марк II“, гласов стрес анализатор, психологически стрес анализатор, гласов стрес монитор и др. Производителите на тези апара-
ти твърдят, че те могат да познават лъжата по гласа дори по телефона. Разбира се, тези устройства улавят стреса, не лъжата, както имената им подсказват. Няма гласов знак за лъженето като такова - има само знаци за отрицателни емоции. Производителите на тази доста скъпа техника не са напълно откровени с потребителя и не го предупреждават, че апаратът ще изпусне лъжците, които не изпитват отрицателни емоции, и ще определи като лъжци невинни хора, които са разстроени в момента. Научните специалисти в изследването на гласа и на други способи за детекция на лъжата са на мнение, че тези апарати имат ниска ефективност (на нивото на средната случайност) и дори не са прецизни и в по-лесната задача да определят дали субектът е разстроен. Но явно от това продажбите не страдат - обещанието за безотказен и дискретен начин за детекция на лъжата е твърде съблазнително.
Тялото
Като студент преди повече от двайсет и пет години научих един от начините, по които движенията издават скрити чувства. Тогава нямаше много научни доказателства за това дали движенията на тялото отразяват точно емоциите и личността. Някои психо-терапевти мислеха така, но бихейвиористите, които тогава доминираха в академичните среди по психология, отхвърляха тезите им като лишени от доказателства. Повечето от проучванията между 1914 и 1954 година не бяха успели да намерят потвърждение на идеята, че невербалното поведение дава точна информация за емоциите и личността. Академичната психология изпитваше известна гордост, че научните експерименти бяха отхвърлили като мит убеждението на неспециалиста, че може да познава емоции и характер по лицето или по тялото. На малцината социолози или терапевти, които продължаваха да пишат за движенията на тялото, се гледаше по същия начин като на изкушените от ЕСП (екстрасензорна перцепция) или графология - като наивници, леко-верници или шарлатани.
Аз не можех да се съглася е това. Като наблюдавах движенията на хората по време на групова терапия, бях сигурен, че мога да позная кой е разстроен и за какво. С целия оптимизъм на аспирант по психология си поставих за цел да променя становището на академичния свят за невербалното поведение. Разработих експеримент, за да докажа, че движенията на тялото се променят под влиянието на стрес. Източникът на стрес беше моят професор, който се съгласи да бъде част от моя план и да атакува колегите ми е въпроси, по които знаех, че са уязвими. Докато скрити камери записваха поведението им, професорът разпитваше обещаващите млади психолози за професионалните им планове след дипломирането. Тези, които споменаваха научна работа, бяха укорявани, че искат да се скрият в лабораториите на топло и да избягат от отговорността да помагат на душевноболните. Тези, които казваха, че смятат да се занимават е психотерапия, бяха упреквани в печалбарсто и бягство от научни разработки, които търсят нови средства за лечение. След това професорът питаше колегите ми дали са се лекували при психотерапевт. Тези, които отговаряха положително, веднага бяха зашлевявани е въпроса как смятат да помагат на другите, след като самите те са ненормални. Тези, които не бяха ходили на психотерапия, бяха нападани за това, че се канят да лекуват други, а не познават собствената си психика. Каквото и да кажеше, студентът беше губещ. Нещо повече, бях инструктирал професора да прекъсва колегите ми грубо, без да ги оставя да довършат отговорите си на язвителните му въпроси.
Студентите се бяха подложили на това унижение доброволно, за да ми помогнат като на колега. Знаеха, че е експеримент, в който ги очаква стрес, но от това не им ставаше по-леко. Професорът, който се държеше толкова неприятно, имаше огромна власт над тях. Оценките му бяха съдбовни за дипломирането им, а препоръките му щяха да определят бъдещата им работа. Още в първите минути студентите изпадаха в безпомощно състояние. Лишени от възможността да се защитят или да си тръгнат, те трепереха от безсилен гняв, пъшкаха, издаваха нечленоразделни звуци или млъкваха. След около пет минути на обстрел професорът прекратяваше тормоза и им обявяваше целта си, като не забравяше да ги похвали за героичното търпение.