Освен желанието на Чембърлейн да повярва на германския канцлер, има и още една причина, поради която лъжата на Хитлер е предопределена да успее - лъжецът не изпитва особено силни емоции. Най-често лъжите се провалят заради появата на знак, че се прикрива някаква емоция. Колкото по-силни и разнообразни са емоциите в момента на лъжата, толкова е по-вероятно лъжецът да се издаде поради някаква форма на емоционален „теч“. Хитлер със сигурност не е изпитвал чувство на вина - емоция, която е проблематична за лъжеца по две причини: първо, вината може да си проличи по някои знаци и второ, под бремето на угризенията лъжецът може да допусне грешки. Но Хитлер едва ли чувства угризения, че лъже представител на страна, нанесла неотдавна унизително военно поражение на Германия. За разлика от Мери той не споделя едни и същи социални ценности със своята жертва - нито уважава Чембърлейн, нито му се възхищава. А Мери трябва да прикрива чувства, за да успее да излъже. Тя трябва да подтисне отчаянието и болката, които мотивират желанието й за самоубийство. Освен това тя има причини да се чувства виновна, че лъже лекарите си, защото ги цени, уважава ги и знае, че искат единствено да й помогнат.
Поради тези и други причини обикновено е по-лесно да се забележат поведенчески знаци за измама у суициден пациент или изневеряващ съпруг откол-кото у дипломат или двоен агент. Но не всеки дипломат, престъпник или разузнавач е умел лъжец. И те допускат грешки. Предложеният от мен анализ на лъжата позволява да се прецени какви са шансовете за детекция на знаци за измама. Посланието ми към из-обличителите на криминални или политически лъжи е да не пренебрегват поведенческите знаци, но също така да бъдат предпазливи и да подхождат е повече съзнание за ограниченията и възможностите си.
Въпреки че има някои разработки за поведенческите знаци за измама, изводите все още не са категорични. Моите анализи как и защо хората лъжат и кога лъжите не успяват се опират на данни от проведени експерименти, както и на исторически и художествени описания. Предстои да видим дали теориите ще издържат на бъдещи експерименти и на критични аргументи. Реших да не изчаквам всички отговори, а да напиша тази книга още сега, защото проблемите с детекцията на лъжата не търпят отлагане. Там, където залозите са най-високи и грешките се плащат скъпо, се правят опити да се работи по невербални знаци за измама. Самозвани „експерти“, незапознати с всички данни и аргументи, предлагат услугите си като „хващани на лъжи“ при избор на съдебни заседатели и при интервюта за наемане на работа. С някои полицаи и професионални оператори на полиграф (детектор на лъжата) се провеждат обучения по разпознаване на невербални знаци за измама. Половината от информацията в учебните материали, които съм виждал, е погрешна. Митническите служители минават през специален курс за разпознаване на невербални знаци за контрабанда. Разбрах, че моите изследвания се използват в този курс, но многократните ми искания да видя материалите се сблъскват само с многократни обещания от типа: „Ще се свържем с вас“. За работата на разузнавателните агенции също не можем да научим нищо, защото е секретна. Знам, че проявяват интерес към поведенческите знаци, защото преди шест години от Министерството на отбраната ме поканиха да разясня възможностите и рисковете от използването им. Оттогава чувам слухове, че работата по тази тема продължава. Събрал съм имена на хора, които може би са ангажирани с това, но писмата ми до тях или остават без отговор, или отговорът е, че не могат да ми кажат нищо. Изпитвам притеснения от „експерти“, които вършат нещо някъде на тъмно, извън критичния поглед на взискателната научна общност. Надявам се, че тази книга ще изясни и на тях, и на работодателите им възгледите ми за рисковете и възможностите на методиките за детекция на лъжата.
Адресирам тази книга не само към онези, които се интересуват от измами с унищожителни последствия. Стигнал съм до убеждението, че изследването на лъжата може да допринесе за разбирането на много човешки отношения. Повечето от тях са свързани с измама или поне с възможност за такава. Родителите лъжат децата си за секса, за да им спестят познание, за което мислят, че не са готови. Децата пък, като пораснат, крият сексуалните си приключения от родителите си, защото не очакват да ги разберат. Лъжите са често явление между приятели (дори най-добрият ви приятел крие нещо), между учители и ученици, между лекари и пациенти, между съпрузи, между свидетели и съдебни заседатели, адвокати и клиенти, продавачи и купувачи.