Искрените изражения на действително изпитвани емоции са резултат на неволеви движения на лицето, неподвластни на мисълта и намеренията ни.
Фалшивите се получават, защото имаме и волеви контрол над лицето си, който ни позволява да въз-спираме искрените мимики и да заемаме фалшиви пози. Лицето е двойнствена система, която включва предумишлено избрани изражения и такива, които правим спонтанно, често без дори да осъзнаем какво се изписва на лицата ни. Граничен случай между волевите и неволевите са заучените изражения, които с течение на времето са станали автоматични и се задействат несъзнателно, не по волята (а понякога и против волята) на извършителя. Пример за такива са някои навици, развили се по силата на социалния етикет, който повелява да не бъдат афиширани определени чувства, като например гняв към висшестоящи. Но тук моето внимание ще се фокусира върху волевите, преднамерени, фалшиви изражения - част от арсенала на лъжеца; и неволевите, спонтанни изражения на емоции, които могат да го издадат въпреки старанието му да ги скрие.
Изследвания на пациенти е различни мозъчни увреждания убедително показват, че за волевите и неволевите изражения отговарят различни части на мозъка. Пациенти е увреждания, засягащи т. нар. пирамидални неврони, не могат да разтегнат устни в усмивка, ако бъдат помолени да го направят, но се усмихват, когато чуят виц или се развеселят. Точно обратното се наблюдава при пациенти е увреждания на зони на мозъка, несвързани е мрежата от пирамидални неврони. Те могат да се усмихват по силата на волята, но остават е каменно лице, когато наистина се забавляват. Първите - е пораженията в пирамидалните неврални системи - не биха могли да лъжат чрез лицето си, тъй като не са в състояние да сдържат някои и да приемат други, фалшиви изражения. Обратно, пациентите с увреждания, незасягащи пирамидалните неврони, биха били много добри лъжци, тъй като лицата им не се променят при изблик на емоции, тоест те няма нужда да правят специално усилие да ги скрият.
Неволевите изражения на емоции са продукт на еволюцията. Много от човешките гримаси са същите като при другите примати. Някои от тях - поне тези на радост, страх, гняв, отвращение, тъга и покруса, а може би и други - са универсални, еднакви за всички хора независимо от възраст, пол, раса и култура. Те са най-богатият източник на информация за човешките емоции и разкриват тънки нюанси на душевното състояние. Лицето говори за специфични детайли на емоционалното преживяване, които само поетът може да изрази с думи. То може да покаже:
• коя е изпитваната емоция;
Всяка от основните емоции - гняв, страх, тъга, отвращение, покруса, радост, задоволство, възбуда, изненада и презрение - си има характерно изражение.
• има ли смесване на две емоции;
Често се изпитват две емоции едновременно и лицето регистрира елементи от всяка една от тях.
• колко силна е изпитваната емоция;
Всяка емоция варира по интензитет - от леко раздразнение до ярост, от тревожно предчувствие до ужас и т. н.
Но както казах, лицето не е само система от неволеви емоционални сигнали. Още в първите години от живота си детето се научава да контролира някои от тези изражения, като прикрива искрени и симулира неискрени емоции. Родителите учат децата да контролират израженията си чрез личен пример или чрез преки заповеди като „Не ме гледай толкова сърдито!“, „Гледай радостно, когато леля ти ти дава подаръка!“, „Не гледай толкова отегчено!“ Тези правила за демонстрация на чувства се усвояват толкова добре, че се превръщат в дълбоко вкоренени навици. След време много от тях започват да действат автоматично и регулират изражението неволно и дори несъзнателно. Дори когато хората съзнават, че са под въздействието на такива правила, е трудно или даже невъзможно да спрат да им се подчиняват. След като навикът е вече насаден, той действа автоматично, без участието на мисълта ни, и не е лесно да се премахне. По мое убеждение най-трудно се изкореняват навиците, свързани с контролиране на чувствата - с т.нар. правила за демонстрация.