Патологичните лъжци, които знаят, че говорят неистини, но не могат да контролират поведението си, не отговарят на моята дефиниция, нито тези, които наричаме жертви на самоизмама, защото не съзнават, че лъжат.
С течение на времето лъжецът може да повярва в собствената си лъжа. Ако това се случи, той няма да е вече в категорията лъжец и по причини, които обяснявам в следващата глава, лъжите му ще станат много по-трудно уловими. Но вярата в собствената лъжа понякога е доста неблагоприятна за лъжеца, както става ясно от една случка от живота на Мусолини, разказана от историка Денис Смит в Mussolini's Own Empire: „...през 1938 година съставът на италианските военни дивизии бе редуциран от три на два полка. Това се нравеше на Мусолини, защото му позволяваше да казва, че фашистката му армия има шейсет дивизии вместо половината от това. Промяната обаче предизвика сериозна дезорганизация точно преди началото на войната. След няколко години, забравяйки какво е сторил, Мусолини направи трагична грешка, като надцени реалната сила на войските си. Единственият заблуден се оказа самият Мусолини.“
При дефинирането на понятието лъжа трябва да имаме предвид не само лъжеца, но и мишената му - адресата на лъжата. Излъганият не е поискал от лъжеца да го заблуди, нито пък лъжецът предварително го е уведомил за намерението си да го стори. Би било абсурдно да наричаме актьорите лъжци. Публиката им желае да бъде заблудена за известно време - точно затова е отишла да ги гледа. За разлика от професионалния мошеник актьорът приема чужда самоличност с обществено съгласие, че това е само временна роля. Ако брокерът уведоми клиента, че ще му предостави убедителна, но невярна информация, не би имало лъжа, защото клиентът ще я пренебрегне. Не би било лъжа, ако пациентката Мери бе казала на лекаря си, че ще му разиграва чувства, които всъщност не изпитва, нито би било лъжа, ако Хитлер бе предупредил Чембърлейн да не вярва на обещанията му.
И така, дефинирам понятието лъжа или измама като действие, при което един човек има намерение да въведе другиго в заблуда и го прави предумишлено, без предварително уведомление за целта си и без ясно изразено от мишената желание.
Съществуват два основни вида лъжа: прикриване и фалшифициране. (Други срещани термини в литературата са „премълчаване и изкривяване/изопа-чаване“.)
При прикриването лъжецът премълчава или задържа информация, без да съобщава друга, която е невярна. При фалшифицирането се наблюдава още една стъпка - лъжецът не само прикрива вярна информация, но представя фалшива информация като вярна. Най-често за успешната измама е необходима комбинация от прикриване и фалшифициране, но понякога лъжецът постига целта си и без да прибягва до фалшифициране.
Не всички смятат прикриването за лъжа - някои използват тази дума само за по-дръзкия акт на фалшифициране. В случаи, в които лекарят не казва на пациента, че болестта му е неизлечима, съпругът не споменава пред жена си, че е прекарал обедната почивка е най-добрата й приятелка, полицаят не уведомява заподозрения, че разговорът с адвоката му се подслушва, няма предаване на невярна информация. Всички тези примери обаче отговарят на моята дефиниция за лъжа. Мишените не са изразили желание да бъдат подведени, а прикриващите истината действат преднамерено и без предварително уведомление за намерението си да ги въведат в заблуда. Информацията е премълчана съзнателно, е предумисъл, а не случайно. Има някои изключения, при които прикриването не може да се смята за лъжа, защото е било направено уведомление или е било получено съгласие. Например, ако съпругът и съпругата са се споразумели за отворен брак е условието да не говорят за любовните си връзки, то прикриването на обедната среща в мотела не би било лъжа.
Когато имат избор за начина, по който да излъжат, лъжците обикновено предпочитат да скрият истината пред това да я фалшифицират. Предимствата са много. Първо, прикриването е обикновено по-лесно от фалшифицирането. Няма нужда да измисляш нищо. Няма нужда предварително да разработиш фалшивия сценарий, за да не бъдеш заловен. Ейбра-хам Линкълн казва, че няма достатъчно добра памет за лъжец. Ако лекарят даде фалшиво обяснение на пациента за симптомите на нелечимата му болест, той ще трябва да запомни всичко, което е казал, за да не изпадне в противоречие на следващия преглед.
Прикриването може би се предпочита и поради това, че изглежда по-малко осъдително от фалшифицирането. То не е активно, а пасивно. Въпреки че и в двата случая мишената търпи вреда, лъжецът има по-слабо чувство на вина. Той може да се успокоява с мисълта, че жертвата му всъщност знае истината, но не желае да я погледне в очите. Жената, която крие аферите си от мъжа си, може би си мисли: „Той не може да не знае, че му кръшкам, защото никога не пита къде ходя цял следобед. Аз не го лъжа, а просто съм дискретна, с което му правя добрина - не искам да го унижавам и да го принуждавам да приеме факта на моите изневери.“