Освен това прикриването е лъжа, за която по-лесно се намират извинения, ако лъжецът бъде предизвикан. По-малък е рискът да се оплете. Може да посочи за претекст незнание, намерение да сподели по-късно, слаба памет и т. н. Този, който дава показания под клетва с думите „доколкото си спомням“, си осигурява вратичка, през която да се измъкне, ако го атакуват после с нещо, което е прикрил. Твърдението на лъжеца, че не помни нещо, което всъщност помни и умишлено не споменава, е на границата между прикриването и фалшификацията. За лъжеца вече не е възможно да продължава да мълчи, защото въпросът е повдигнат, предизвикателството е отправено. И той измисля само толкова - „Не помня“, за да избегне необходимостта да запамети цял фалшив сценарий. Единственото, което трябва да запомни, е лъжливото твърдение за слаба памет. Ако истината по-късно излезе наяве, лъжецът може да заяви, че не е излъгал, а просто е имал проблем е паметта.
Един случай от аферата „Уотъргейт“, довела до оставката на президента Никсън, илюстрира стратегията „слаба памет“. С натрупването на доказателства за участието им в аферата президентските съветници X. Р. Халдеман и Джон Ерлихман са принудени да подадат оставки. Натискъ т срещу Никсън се засилва и на мястото на Ерлихман идва Александър Хейг. На 4 юни 1973, само месец след новото му назначение в Белия дом, Хейг обсъжда с Никсън каква да бъде реакцията на президента на сериозните обвинения, отправени от бившия му съветник Джон У. Дийн. Според запис на разговора Хейг-Ник-сън, станал достояние по време на разследването за основания за импийчмънт, Хейг съветва Никсън да избягва всякакви въпроси относно тези обвинения: „Просто казваш, че не помниш.“
Срив в паметта звучи достоверно като извинение само в ограничени случаи. Запитан дали изследванията са негативни, лекарят не може да каже, че не помни; нито полицаят може да отговори с тези думи на въпрос дали в стаята има подслушвателно устройство. Човек може да твърди, че е забравил само незначителни неща или такива, които са се случили отдавна. Но дори изминалото време не може да е оправдание, когато става дума за знаменателни събития, които всеки би запомнил.
Когато жертвата отправи предизвикателен въпрос, лъжецът губи възможността да се ограничи с прикриване на информация. Ако съпругата запита мъжа си защо не е успяла да се свърже с него на обяд, той трябва да изфабрикува нещо, за да запази тайната си връзка. Даже безобидният въпрос по време на вечеря „Как мина денят ти?“ е вид молба за информация, но той лесно може да се заобиколи. Съпругът може да заговори за други случки и да премълчи за срещата, освен ако директен въпрос не го принуди
да направи избор между истината и фалшивата ле-
генда.Някои
лъжи
налагат
да
се фалшифицира
още
отначало -
прикриването
не
е достатъчно при
тях.
Мери трябва не само да прикрие отчаянието си и суицидните си намерения, но също да изфабрикува невярните твърдения, че се чувства по-добре и иска да прекара уикенда със семейството си. При интервютата за работа също не е възможно да се мами за професионалния опит единствено чрез премълчаване. Не е достатъчно да се прикрие липсата на опит - трябва да се измисли някаква кариера. Отегченият гост, който иска да се измъкне, без да обиди домакина, не само трябва да скрие предпочитанието си да гледа вкъщи телевизия, а и да съчини някакво фалшиво извинение: ранна среща сутринта, проблем с бавачката или нещо в този дух.
Дори когато самата лъжа не изисква фалшифициране, лъжецът понякога си служи с него, за да заличи следите на онова, което крие. Тази употреба на фалшифицирането като маскировка най-често се налага при прикриването на емоции. Ако чувството е уталожено, е лесно да се скрие, но ако е силно и бушува в момента на лъжата, положението се усложнява. Ужас се прикрива по-трудно от безпокойство, ярост - по-трудно от раздразнение. Колкото по-силна е емоцията, толкова по-вероятно е да „изтече“ някакъв издайнически знак въпреки старанието на лъжеца да я прикрие. Симулацията на друга, неискрена емоция може да помогне за замаскиране на тази, която трябва да остане скрита. Фалшифицирането на емоция завоалира признаците на укритата емоция.
Една сцена от романа на Джон Ъпдайк „Ожени се за мен“ чудесно илюстрира това явление, както и някои други обсъждани въпроси. Телефонният разговор на Рут с любовника й е дочут от нейния съпруг. До този момент в развитието на действието Рут е успявала да крие връзката си от него, без да се налага да лъже. Но сега, когато е заварена на телефона и предизвикана с въпрос, в лъжата се намесват и емоции, а с появата им бремето нараства и задачата на Рут се усложнява.