През януари.
В басейна имаше метър и половина пухкав сняг, тъй че никой не пострада, но управителят все пищеше за застраховките, додето не го метнах от триметровия трамплин. Пльосна се по шкембе като кит.
Рецепцията се намираше в островърха колиба от дънери, обзаведена с желязна печка и проядена от молци меча кожа. На стената висеше еленова глава, но не съм съвсем сигурен — със същия успех можеше да е лос или орангутан. Зад бюрото седеше мършав тип с избелели джинси, протрити ботуши, мазна коса, дълги бакенбарди и цигара в ъгълчето на устните.
— Тоя се мисли за Хари Дийн Стантън — прошепна Кип.
— Млък.
Избутах го настрани, той тръгна да обикаля из приемната и спря пред стенния календар, върху който се перчеха хубавици, облечени само с ботуши и каубойски шапки. След като се налюбува на юли, Кип провери как изглеждат август и септември.
Дежурният се представи с името Ръсти, или може би Дъсти. Даде ми ключа за номер седем и обясни, че онова на оградата е голям качулат бухал.
— Имаме и златен орел в смърчовата гора отзад. Ако искате, утре сутрин можете да го погледате. Паднеш ли му, с ония нокти ти откъсва главата като едното нищо. А пък как гони полските мишки! Пикира с двеста и петдесет километра в час, мерили сме го с полицейски радар. Е, как да го надбягаш това чудо?
— Не бих опитал и в най-добрите си години — рекох аз.
— Имаме и два-три ястреба, по нашия край им викаме керкенези. Ядат каквото не хване орелът. Грабители, тъй ги наричаше онзи. Хищни птици. — Той ме огледа малко по-внимателно. — Ще искате ли бинокъл, или си носите?
Не го разбрах.
— Някои хора идват тук да яздят коне, други да наблюдават птиците. Вие по кое си падате, мистър Ласитър?
Нищо че бях замаян и вдървен от пътуването. Нищо че ми се спеше и имах киселини. Въпреки всичко това знаех отговора.
— По грабителите — казах аз. — Идвам заради хищните птици.
— Аз бях дотук — каза Кип.
— А?
— Дотук бях и нямам намерение да оставам. — Кип размаха ръка из малкото бунгало. — Какво липсва в картинката?
Огледах се. Две единични легла с раздрънкани пружини. Лампа с две крушки върху нощното шкафче. Две имитации на старинни гравюри, върху които каубои обяздваха диви коне и жигосваха говеда. Порцеланова мивка с ръждиви петна под крана, тясна кабинка с тоалетна и душ.
— Не знам, Кип. Аз си лягам да спя.
— Телевизор! Вуйчо Джейк, няма телевизор!
Вече се бях съблякъл по гащета и вдигах от леглото тъничкото кафяво одеяло.
— За днес имахме предостатъчно забавления. Отбой, Кип. Марш в леглото.
— Без телевизия! Без вечеря! Гладен съм, вуйчо Джейк. Нищо не сме яли след онези мижави сандвичи на бензиностанцията.
— На рецепцията има автомат за солени бисквити. Ако не ти стигнат, помоли бухала да ти отстъпи парче от вечерята си.
Той ми отвърна нещо, вероятно някакво хлапашко оскърбление, но аз бях отпуснал глава на възглавницата и вече потъвах в сънища, изпълнени с мишки и ястреби. Питах се само коя ли от двете роли е моята.
Съдът на област Питкин е стогодишна тухлена сграда, разположена великолепно на главната улица. Съдебната архитектура има за цел да внуши силата, непоклатимостта, а донякъде и величието на закона — все неща, които камъкът и зидарията изразяват по-добре, отколкото безволевите представители на вида хомо сапиенс, работещи в тяхната сянка. Сградата изглеждаше масивна и доста невзрачна — разнообразяваше я само една куличка с леки барокови елементи. Утринният вятър развяваше над нея флаговете на Съединените щати и Колорадо.
По ниската желязна ограда около сградата пълзяха розови храсти, смърчове и трепетлики осигуряваха необходимата сянка. На моравата отпред се издигаше задължителният паметник на местните момчета, загинали във войните, а над входа беше изобразена Темида.
По стените вътре висяха почетни таблички с имената на първенци от Дружеството на младите земеделци и стари черно-бели снимки на каубои, миньори и фермери. Полицейското управление и шерифският кабинет бяха на партера, а на първия етаж се разполагаха областната управа и данъчната служба. Дървено стълбище с полиран парапет водеше към съдебната зала на втория етаж, но аз нямах работа там.