Влязох в данъчната служба, където любезна млада жена с джинси и памучен пуловер изслуша молбата ми и свали от една лавица дебел регистър с кожена подвързия. Регистърът намирисваше леко на мухъл и тежеше като желязо. По стените наоколо висяха рамки с нотариални актове отпреди стотина години, земемерски скици, карти и други бюрократични забележителности.
Преди да отворя регистъра, аз огледах картата на градчето от миналия век. Съдебната сграда си беше на същото място — между главната улица и Галена стрийт. Но имаше нещо странно.
— Какви са тези черти през улиците? — попитах аз жената, която бе седнала и записваше нещо в друг регистър.
Тя вдигна глава и видя какво гледам.
— Минни галерии.
Зачетох на глас имената.
— Дюрант, Литъл Нел, Ентърпрайз, Литъл Мак, Моли Гибсън, Копърополис, Есперанса. Мислех, че мините са в планините, но някои от тези галерии минават под главната улица.
— Така е — потвърди тя. — Повечето шахти започват от планинските склонове, но щом достигнат необходимата дълбочина, тунелите се разклоняват като улици на зле планиран град. Някои минават точно под нас. Кореняците разправят, че под земята можело да се стигне от Смъглър Маунтийн чак до Аспен Маунтийн. Просто слизаш в шахтата Моли Гибсън, избираш правилната галерия и излизаш през Компръмайс. Скиорите по Аспен Маунтийн не го знаят, но под тях има десетки тунели и шахти. Някои може да са пълни с вода, други с прогнили подпори, но тукашните предприемачи все още си пазят правата за експлоатация и само чакат цената на среброто да скочи.
— И ако това стане?
— Е, няма ли да е интересно, ако скиорските компании решат, че би било по-изгодно да дадат земята на миньорите, отколкото да скубят от туристите по петдесет долара за лифта?
Размишлявайки над това, аз разгърнах масивната книга и взех да прелиствам страниците, додето стигнах до парцела на К. К. Симарон, описан най-подробно с тайнствения жаргон на нотариалните актове.
Едва ли щях да предприема тази малка експедиция до съда, ако сутринта не бях се разбъбрил с дежурния в ранчото. Докато Кип лапаше сухи царевични пръчици направо от кутията, аз попитах мършавия тип дали е чувал за моя познат Кит Карсън Симарон.
— Приятел ли ти е онзи дангалак? — попита той, тръскайки цигарена пепел върху очуканото бюро.
Изрече го съвършено спокойно, без да издава чувствата си. Симарон можеше да му е братовчед, враг или и две заедно.
Усърдно изобразих усмивка в стил „прощавайте, не съм тукашен“.
— Да, запознахме се преди време, когато ходех на ски.
Дежурният пусна насреща ми облаче дим.
— Не бях чувал да си пада по ските. Виж, конете са друга работа. Само че на нашия Кит му трябва по-скоро слон.
Нашия Кит. Тия двамата май бяха драли мулета заедно.
— Не, само аз карах ски. Доколкото помня, той си гледаше ранчото и все разправяше за съкровища.
Този път лицето на дежурния се поразведри.
— Да, такъв си е нашият Кит. Мечтател, тъй му викаме. Дявол да го вземе, не едно, а две състояния пръсна да гони вятъра. Спомням си как преди години кметството обяви награда от пет хиляди долара за всеки, който намери Сребърната кралица. Кит прахоса към сто бона, но тъй и не откри онова пусто чудо. Никой не го е виждал след Световното изложение през 1893 година. Да имаше някаква полза за Кит — разбирам, ама властите тъй и тъй щяха да го приберат.
— Сребърната кралица — повторих аз.
Изрекох го като въпрос, но всъщност си мислех за странното противоречие между тия две личности под името Кит Карсън Симарон: от една страна — помощник на общината и защитник на историческото наследство, от друга — хладнокръвен побойник и съдружник на Баросо Шушумигата.
— Статуя, изваяна от най-грамадното парче самородно сребро на всички времена — обясни дежурният. — Над един тон чисто сребро, мътните да го вземат. Миньорите събрали пари и направили статуята. Чувал съм, че освен среброто използвали злато, диаманти, кристали и други скъпоценни камъни за очите. Тъй или иначе, откарали я на Световното изложение, но изчезнала и оттогава градът все си я търси.
— Може някой умник отдавна да я е разтопил.
— Да бе, туй го знаем всички по нашия край, освен Кит. Нали ти казвам, мечтател си пада и толкоз.
— Да, такъв си е — кимнах аз. — Знаеш ли, не го открих в телефонния указател, та се чудя къде да го потърся.