Можех да предположа, че преди десет години е бил извънредно стегнат и опасен мъж с тегло около сто двайсет и пет килограма. Сега беше някъде към сто и четирийсет и си оставаше все тъй опасен.
Буф.
— По дяволите — промърмори той. — Свършиха ми патроните. Разбираш ли, обикновено тоя пистолет работи от компресор и пълнителят му побира около четирийсет-петдесет пирона. Но както вече ти казах, това тук е солиден бетон, затова зареждам с патрони двайсет и седми калибър. Така пълнителят поема само десет заряда и трябва да слагаш пироните един по един, но това не ми пречи. Прави каквото ще правиш, отдели време колкото трябва, но си свърши работата добре. Така си живея живота, Ласитър. Ами ти?
— Аз я карам ден за ден.
Той махна към Кип.
— Този да не ти е телохранител?
— Племенник ми е — казах аз.
— Като пораснеш и ти ли ще станеш адвокат на разни отрепки като вуйчо си? — попита Симарон.
— Не — отговори Кип. — Ще стана адвокат в шоубизнеса. А пък ти още ще газиш из фъшкиите.
Симарон зареди в пистолета пачка патрони, извади пирон от джоба си и го пъхна в цевта.
— Хосефина ми каза да те очаквам. Каза още, че ще вдигаш шум, но не бива да те закачам. Обещах да кротувам, ако сам не си изпросиш боя.
— Къде е тя?
— В града, на музикалния фестивал. По цял ден е там. Нищо и никакво градче, ама напоследък през ден има концерти.
Симарон отново се завъртя към стената, насочи тежкия пистолет като револвер и добави още едно буф — за по-стабилно, или пък за да ме впечатли.
— Проклетата градушка потроши прозорците и подплаши добитъка и туристите. Не че ми пука, ако някой турист попадне под дъжда или под лавина. И ти ли си от онези тъпаци, дето си връзват дъски на краката, хързулват се по склона и чакат някой да ги откара горе, та пак да започнат?
— Бях, докато ми оперираха коляното за трети път.
Симарон слезе от стълбата и тръгна към нас, продължавайки да стиска пистолета.
— Скиори!
Той плю в едно от отделенията и конят вътре го изгледа на кръв. Опитах да си представя Джоу-Джоу с тоя тип, но просто нямах чак толкова въображение.
— Каква загуба на време, какво тъпо прахосване на средства — продължаваше Симарон. — Знаеш ли какво има под скиорските писти на склона Аякс, дето вие, туристите, му викате Аспен Маунтийн?
— Шахти и тунели — демонстрирах познанията си аз. — Сребърни мини кръстосват от едната планина до другата под целия град.
Той кимна с лека изненада.
— Правилно. Това е нашата история, историята на Запада. Мини и малки градчета, израснали от среброто и златото. А сега какво имаме? Апартаменти на баснословни цени, циркове, жонгльори, сергии за палачинки с канела и задръстени улици, защото тъпанарите от Маями и Бевърли Хилс ни окупираха.
— Сребърната кралица — казах аз. — И това е част от вашето минало.
Той присви очи едва забележимо.
— Какво знаеш за нея?
— Знам колкото трябва. Доста пари си пръснал да търсиш статуята, която изчезнала преди стотина години от Световното изложение. Била изработена от цял къс самородно сребро и тежала над един тон.
— Среброто е извадено от мината Моли Гибсън в Смъглър Маунтийн. По дяволите, било цяла канара и според пробите съдържало деветдесет и шест на сто чисто сребро. Никога повече не е намирано подобно чудо. Градските власти изработили статуята за Световното изложение като част от усилията си да осуетят намеренията на Конгреса да обезцени среброто. Но и това не помогнало. Законопроектът Шърман бил приет и сребърната епоха приключила. Затова Сребърната кралица е съвършен символ на едно отминало време. Разбираш ли това?
— Да, но теб не мога да разбера. Не ми приличаш на местен историк.
— Още много неща не разбираш. — Той остави пистолета върху лист шперплат, подпрян на дървени магарета. — Искаш ли да пийнем и да си поговорим?
Още нямаше пладне, но Симарон наля бърбън от гарафата в две кристални чаши.
— А на тоя мушморок какво да му дам?
— Дай едно уиски с джинджифилова бира, маце, и недей да ми правиш фасони — отвърна мушморокът.
— Какво?