Завъртях се към Кип и кръстосах ръце — във футбола това е сигнал, че се отказваш от наказателен удар.
— Говори му на прост език, малкия, той не е чувал за Грета Гарбо.
— Добре, гринго, сипи една бира — поръча Кип.
От обора се бяхме върнали по каменната пътека към къщата. Минахме през вестибюла с биволската глава и античните пушки, прекосихме хола с мечата кожа и попаднахме в голяма стая с билярдна маса и стари, напукани кожени кресла.
— Билков сироп ще ти свърши ли работа? — попита едрият домакин.
Кип направи гримаса.
— Щом само туй имаш, барман, нека поне да е двойно.
Отпих глътка топъл бърбън. Симарон не предложи лед и аз не си поисках. Той подреди топките и предложи да избера какво ще играем. Реших да е на „осмица“.
— А какво ще залагаме? — попитах аз. — Пари, добитък, Джоу-Джоу?
— Права е била, че си падаш по скапаните шеги. Или може да нямам чувство за хумор. С Хосефина не си правя майтап.
— А с какво си правиш майтап?
— Малко неща намирам за смешни.
— Разпусни се малко бе, човек — подметна Кип.
— Това пък какво означава? — попита Симарон.
Няма страшно, той е сам срещу два ни, казах си аз. В краен случай Кип може да го захапе за глезена.
— Нищо особено — отвърна Кип, удържайки с усилие лукавата си усмивка. — Само дето толкова си се стегнал, че ако си пъхнеш отзад буца въглища, след две седмици ще стане на диамант.
— Какви ги дрънкаш?
— Това е от филм — обясних аз.
— „Почивният ден на Ферие Бюлър“ — допълни Кип.
Симарон поклати глава. След това ме погледна.
— Знам що за стока си. Елементарен човек. Не можеш да оцениш жена от класа като Хосефина.
— Добре де, а между вас двамата какво има?
— Това не те засяга, но животът, който мога да й предложа, надхвърля възможностите ти. През целия си живот само играеш игрички! Имаш ли поне някакви възгледи?
— Да, мъча се да вървя през живота с минимални щети за околните. Забавлявам се, никого не закачам, тук-там върша по някое добро дело и гледам да не се взимам на сериозно.
— Забавляваш се! Не знам какво е открила в теб Хосефина…
Чудна работа, точно същото мислех за него, но изведнъж почваше да говори като Хосефина. Може би имаха повече общи точки, отколкото предполагах.
— … освен ако се е надявала да те превъзпита. Но не е излязло нищо, само дето си се сдушил с нейния непрокопсан брат.
Той намаза щеката с тебешир, приведе се над масата и удари. Топките се разхвърчаха с трясък. Номер четиринайсет отхвръкна в ъгловия джоб.
— Високи топки — каза Симарон.
Без да ме гледа, той изби номера десет, петнайсет и девет — последната с елегантен рикошет, който се плъзна на косъм от четворката и седмицата. Вдигна глава и посочи с щеката към една черно-бяла снимка на стената в дъното.
— Ето я там, част от нашето историческо богатство.
Пристъпих до стената и огледах Сребърната кралица. Беше с корона и малко приличаше на Статуята на свободата, само че яздеше колесница с огромни колела. Отпред колесницата напомняше нос на кораб, а отстрани тичаха две по-дребни гръцки богчета с нещо като памперси. Те носеха рогове, препълнени с монети. Кралицата държеше жезъл, увенчан със звезда и грамаден сребърен долар. Под снимката висеше рамка с изрезка от „Аспен Таймс“, март 1893 година. Описанието на статуята започваше с думите: „Благородно произведение на изкуството с величави пропорции…“.
Обърнах се навреме, за да видя как Симарон вкарва тринайсетата топка в един от страничните джобове. Онази, с която я беше ударил, спря на самия ръб.
— Голяма е — казах аз. — Голяма и пищна. Не бих я нарекъл красива.
— Викториански стил. Символизира края и на онази епоха — търпеливо обясни той. — Висока е пет метра и половина. Лицето, бюстът и ръцете са от масивно сребро. Одеждите й са украсени със скъпоценни камъни. Косата е от стъкло. В колесницата са вградени ивици от кристал и по-тъмни минерали. Двете крилати божества изобразяват Плутус, който носи богатствата. Единият рог е препълнен със сребро, другият със злато. Клоните са изработени от патинирано сребро, кристали и мозайка от различни минерали.
— Колко струва?
Симарон се разсмя, после се приведе над масата и замахна. Четвъртата топка — една от моите — отхвръкна в страничния джоб.
— По дяволите — изруга Симарон. Докато мажех щеката с тебешир, той продължи обясненията: — Кой знае колко струва? И кого го интересува цената? Тя представлява историята на този град, дори на целия щат и исках да я открия, за да бъде запазена.