— Май много си падаш по таванските вентилатори, а? Разказвал ли си тази история на Ейб Соколов?
— Накъде биеш?
— Към Кайл Хорнбак.
— Да не мислиш, че аз съм го убил?
— Във всеки случай знам, че не съм аз.
— Я си размърдай мозъка, Ласитър. Хорнбак ми отвори очите. Призна, че продавал едни и същи акции по три-четири пъти. Защо да го убивам?
— Точно затова.
— Не, грешиш. Аз му бях задължен. Всъщност съм кротка душа.
— Гледай ти как съм се лъгал! Ами какви бяха онези танци върху ръката ми?
Той помълча, преди да отговори.
— Бил ли си някога тъй ядосан, че да ти иде да убиеш някого?
Не вярвах да чака отговор, затова си затраях.
— Гняв, какъвто никога дотогава не си изпитвал — продължи той. — Бях побеснял срещу Баросо, срещу Хосефина, дори срещу теб, макар че те виждах за пръв път. И срещу себе си. Да му се вържа за втори път на онова лъжливо копеле. Чувал ли си поговорката „Излъжеш ли ме веднъж, срам за теб“?
— „А излъжеш ли ме два пъти, срам за мен.“
— Не. Излъжеш ли ме два пъти, мъртъв си. Ти и Баросо ме бяхте направили на глупак, а отгоре на всичко те заварвах при Хосефина. Както вече ти казах, Хорнбак ми обясни какво са извършили и аз го посъветвах да се обърне към властите. Да вкара Баросо в затвора, пък после да става каквото ще.
— Кой го е убил тогава?
— Мислех, че е твоя работа. Нали ти си подправял сметките. Значи си хлътнал и с двата крака.
— Симарон, дай да ти го обясня с думи прости. Аз съм адвокат на Шушумигата, нищо повече. Не съм подправял сметки, не съм зарибявал инвеститори и не съм крал пари. И запомни, по дяволите: никого не съм убивал.
— Така казваш, но твоят клиент е продал акциите по три-четири пъти и парите липсват. Сто и петдесет хиляди долара лично мои пари са били изтеглени от сметката на компанията един ден преди Баросо да изчезне. Соколов ми каза, че половината сума изникнала в твоя влог.
— Вече обясних на Соколов, че за тази вноска знам само едно — не съм я направил аз.
— А кой?
— Сигурно Шушумигата, но ако е мъртъв, никога няма да разберем.
— Аз пък се хващам на бас, че в момента седи край някой плувен басейн с милион и деветстотин хиляди долара от инвеститорите. Сигурно сте се канили да си ги поделите.
— Пак грешиш — казах аз.
— Така разправя и Хосефина. Досега я слушах, затова още не съм те метнал в потока. Защото обичам тази жена и я уважавам. Ще бъда откровен с теб. Тя не знае какво да прави. Откакто се върна, спи в гостната и си живеем като брат и сестра. Искаше да разбере дали първо можем да бъдем приятели, а след това любовници. Но все си мисли за теб.
— Когато бях с нея, ти изобщо не си я познавал.
— Ти я загуби. Тя дойде при мен. Моя е.
Изсмях се и това явно не му хареса. Беше ми все едно.
— Може още да не сте го чули по тия места, но жената не е миньорска концесия. Не можеш да я притежаваш.
— Мястото й е тук, както на конете и юниците. Няма да я изпусна.
— Ей, приятел, изборът си е неин.
— Да, но ще го направи без твоя намеса.
— Какво, да не те е страх от конкуренцията?
— Ласитър, обещах на Хосефина да не те бия, ако дойдеш тук, макар че ми открадна парите, а сега се опитваш да ми откраднеш и момичето.
— Виж какво, аз не съм…
— Млъквай, адвокатче, футболистче, скиорче или за каквото там се смяташ. Изпълних си обещанието. Казах на Хосефина, че ще пийнем по чашка и ще си поговорим, без да те пипна и с пръст, макар че сигурно сам разбираш как ми се ще да ти смачкам физиономията. Слушай сега какво е положението. Ще се пръждосаш от моя имот, от област Питкин и от Колорадо, защото…
— Защото по тия земи няма място за двама ни — обади се Кип.
— Защото ако не го направиш — продължи спокойно Симарон, — ще те размажа.
— Ако искаш да ме уплашиш, опитай с нещо по-впечатляващо — казах аз. — Рано или късно всички умираме, животът е космически миг, тъй че няма защо да се плашим. Налетиш ли ми, ще отвърна според обстоятелствата. Ако трябва, ще те накълцам с брадва.
— Ще ти го кажа само веднъж, Ласитър. Дойдеш ли да се увърташ около Хосефина — а под това разбирам да се приближиш на по-малко от петдесет километра — ще те строша като вейка.
И той строши щеката на две. Не я счупи върху коляното си, нито пък напъна с две ръце. Както я държеше, просто натисна с палец и пръчката се разпадна на две равни парчета.