Като вейка.
17.
Съвсем издивял
— Объркан съм.
— Защо, вуйчо Джейк?
— Докато идвах насам, си мислех, че Симарон е крадец, убиец или и двете заедно.
— Тъй ли?
— Там е цялата работа. Той се оказа грубиян, при това избухлив грубиян. Но не е разбойник, за какъвто го смятах. Излезе едва ли не джентълмен. И наистина вярва в ония истории за съкровища.
— И какво?
— Ей, чакай! Това чудо наистина ли се люшка?
— Спокойно, вуйчо Джейк. От вятъра е.
— Ето, пак. Дявол да го вземе, а аз дори на скиорския лифт си затварям очите.
Пътувахме към върха на Аспен Маунтийн — или Аякс, ако сте от кореняците — с кабинка на местната въжена линия, наречена „Сребърната кралица“. Да, точно така, не си го измислях след историите на Симарон. Кабинката висеше на цели петнайсет метра над гъстите смърчове, които от своя страна достигаха около двайсет и пет метра височина. Страничните пориви на вятъра ни подмятаха насам-натам. Долу неколцина туристи пъплеха по стръмните скиорски писти, обрасли сега с гъста зелена трева и жълти глухарчета. Зад нас градчето Аспен чезнеше в далечината. Отляво заснежените върхове се изкачваха към Континенталния водораздел.
— Трябваше да тръгнем пеш — казах аз, стискайки парапета с побелели пръсти. — По-здравословно е.
— Вуйчо Джейк, ти да не би да се страхуваш от високото като Джими Стюарт в „Шемет“?
— Не бих казал, че се страхувам. По-скоро съм разтревожен. Тревожа се от високото.
Наближихме станцията на върха и скоростта намаля.
— Има и още нещо. Симарон наистина смята, че съм помогнал на Шушумигата да го измами.
— Откъде знаеш?
— Усещам ги тия работи, Кипърс. Нали с това си изкарвам хляба. Задавам въпроси, слушам отговори и наблюдавам. Да знаеш само как наблюдавам! На този свят има много умели лъжци, а някои хора искрено вярват в измислиците си. Истинска напаст за жените, съдиите и детектора на лъжата. Но този не ме будалкаше, или поне аз не го усетих.
Гондолата хлътна в захващащото устройство, запълзя съвсем бавно и вратата се отвори автоматично. Излязохме, а на наше място се настаниха мъж и жена на средна възраст с дебели якета. Долу в града беше слънчево и температурите се въртяха около двайсет и няколко градуса. Тук също беше слънчево, само че с петнайсет градуса по-студено.
Последвах Кип, който безпогрешно надушва къде има ядене. Отправихме се към бара, където той си поръча сандвич и горещ шоколад. Седнахме на една външна масичка с изглед към долината.
— Отгоре на всичко Симарон или е превъзходен актьор, или наистина вярва, че съм убил Хорнбак.
— Какво от това? Нали не си го убил, вуйчо Джейк?
— Не съм, разбира се. Но това означава, че и Симарон не го е убил.
— Кой е бил тогава? И какво е станало с мистър Баросо?
— Кип, момчето ми, точно това трябва да разберем.
Оставих Кип да си жвака сандвича, намерих телефонен автомат и набрах един познат номер. Когато човекът отсреща излая фамилията си, аз казах:
— Здрасти, Ейб, колко души преби днес, за да си признаят?
— Джейк! Джейк, къде си, по дяволите! Не, остави. Знам къде си. Тормозиш ми свидетеля. Симарон се обади преди по-малко от час. Какво си въобразяваш, а?
— Търся истината, Ейб. Така ме е учил Чарли Ригс.
— Нищо подобно. Измъкваш се от отговорност, бягаш от властите и най-коварно пречиш на правосъдието, след като проявих великодушие. Възпрепятстваш разследването и заплашваш свидетелите.
— Дрън-дрън.
— Кажи тогава, не си ли заплашил днес единствения ми жив свидетел да го насечеш със секира?
— Мисля, че казах „брадва“.
— Мътните да те вземат! Сега какво, охрана ли да му пратя на Симарон?
— Не, той и сам знае как да се пази.
Соколов изсумтя като делфин, който си продухва ноздрата.
— Джейк, знаеш ли, че разполагам с официален обвинителен акт срещу теб за убийството на Кайл Хорнбак?
— Предполагах.
— Мога да го пратя на полицията в Аспен. До една седмица ще те докарат при мен.
— Дай ми два-три дни, Ейб. Ще ти се обадя.
— Какво? Да не мислиш, че това е като да си уговорим вечеря? Мама му стара, обвинен си в предумишлено убийство. Съдебният състав взе решение за има-няма петнайсет минути. Можеш ли да си го набиеш в дебелата тиква?