— Слушай, Ейб. В момента стоя на планински връх, висок над три километра. През зимата тук е една от най-добрите скиорски писти в страната. През лятото е пълно с туристи и планинари. Ейб, виждал ли си някога кандилка?
— Какво?
— Има такова цвете по тия места, викат му още кошничка. Някои са жълти като лютичета. Други са лилави. Планината направо пламти от диви цветя. През зимата пада два метра сняг, а под земята и зиме, и лете, се крият тунели и шахти. Сега съм точно над тях. Десетки, стотици тунели, в тях още има сребро, може да има съкровища и кой знае още какво.
— Джейк, какви ги дрънкаш, по дяволите?
— Не ми се вярва Симарон да е убил Хорнбак.
— И на мен не ми се вярва. Нито пък на двайсет и тримата от съдебния състав. Значи дотук сме единодушни.
— Толкова е заплетено, Ейб. Точно Симарон има мотив. Хорнбак и Шушумигата са го измамили, а човекът е страшно избухлив. Ако не вярваш, ще ти покажа ръката си. Шушумигата го е измамил два пъти, а Симарон ми каза, че за такова нещо убива човек. И още нещо, Ейб. Симарон и Шушумигата взаимно са се застраховали за два милиона долара. Това тъкмо покрива парите, които Симарон смята, че са отмъкнати от Шушумигата.
— Какво намекваш? Че Симарон не е убил Хорнбак, но е очистил Баросо?
— Има мотив да го стори, но не ми се вярва. Просто го усещам, че се смята за жертва, а мен и Шушумигата за измамници. Едва ли е убил някого.
— Не си помагаш с тия приказки. Ако не е Симарон, кой остава?
— Не знам, но трябва да е онзи, който иска да ме накисне…
Нейде из покрайнините на мозъка ми препускаше мисъл. Напрегнах се да й метна ласото.
— … Ейб, откъде е дошла онази вноска на мое име?
— Телеграфен превод от сметката на „Съкровищницата на Скалистите планини“ във „Флорида Садърн Банк“.
— Кой го е пуснал?
— Ти, глупако! И това ти е последният гвоздей в ковчега.
— Не съм аз. Нямам никакви правомощия над тази сметка. Дори не знаех в коя банка е.
— Добър опит, Джейк, но ти си попълнил спесимен при откриването на сметката и подписът върху бланката за превода съвпада напълно.
— Ейб, казвам ти, че не съм подписвал нито спесимен, нито превод, нито каквото и да било. Ако подписите съвпадат, то е само защото са фалшифицирани от един и същ човек. Натопили са ме още при откриването на сметката.
— Вече съвсем фантазираш, Джейк.
— Кой е открил фирмената сметка?
Чух отсреща шумолене на хартии.
— Луис Х. Баросо на деветнайсети декември миналата година.
— Шушумигата. Естествено, кой друг?
— Една седмица по-късно изпратил по пощата документ със спесимени, подписани от теб и Симарон.
— Не, фалшифицирани от Шушумигата.
— Така твърдиш ти. Е, можем да викнем експерт графолог да ги огледа.
Аз все още преследвах неясната идея.
— Все пак им е трябвала и банковата ми сметка.
— Какво?
— Ейб, Кип казваше, че през нощта, когато убиха Хорнбак, някой се качил в моята стая.
— Точно така. Оттам са взели вратовръзката.
— Взели са нещо повече. До прозореца в моята спалня има бюро. В средното чекмедже държа миналогодишните коледни картички и чековата си книжка. Ейб, искам да го изследваш за отпечатъци. Не би трябвало да има други, освен моите.
— Надяваш се да открием мазния пръст на Шушумигата? Сега него ли ще обвиняваш? Доколкото помня, ти сам каза, че не е способен на това.
— Ейб, работата става много заплетена.
— Защото прекаляваш. Стига, Джейк. Само ще стане още по-лошо.
— По-лошо ли? Как?
Телефонната линия тихо бръмчеше.
— Не знам — каза Ейб Соколов, — но съм сигурен, че ще намериш начин.
Слизането от планината ми се стори по-дълго, но когато бързаш винаги е така. Бях оставил колата на Дюрант стрийт, близо до хотел „Литъл Нел“, и изтичах натам, влачейки Кип подир себе си. Гюрукът беше свален и скочихме вътре, без да отваряме вратите.
Подкарах на север по Спринг стрийт до главната улица, завих наляво, отминах съда, стария „Хотел Джероум“, „Сарди Хаус“ и „Кристмас Ин“, свърнах надясно по Трета улица и спрях точно зад музикалната шатра. Цялото пътешествие ни отне по-малко от пет минути — едно от предимствата на малките градчета.