— Какво си намислил? — попита Кип.
— Ще те образовам културно, момчето ми.
Шатрата беше запълнена горе-долу наполовина — имаше около осемстотин души. Настанихме се най-отзад, Кип само спря за момент да си натъпче джоба с бонбони против кашлица, които раздаваха на входа.
— Какво е това? — попита той.
Погледнах сцената и дадох изчерпателно обяснение:
— Две жени свирят на цигулки.
— Цигулка и виола — прошепна човекът до мен. Имаше посребрена коса, мустак в същия цвят и вълнено спортно сако с кожени кръпки на лактите. Беше затворил очи и полюшваше глава в такт с музиката.
— Точно това исках да кажа — отговорих аз шепнешком. — Изтървахме ли нещо?
Той помълча, докато музиката свърши, хората почнаха да ръкопляскат и цигуларките (или едната май беше виоларка?) леко се поклониха.
— Изтървахте — каза човекът, вече с отворени очи. — Целия Моцарт, опус 423. Беше просто вълшебно, с виртуозни контрапункта, подчертани от паузите, истинско съвършенство и връх на цигуларското майсторство.
— Едно от любимите ми парчета — кимнах аз.
— Е, тогава сигурно ще ви хареса и опус 424 в си бемол. Сега идва негов ред.
След малко двете засвириха отново и според моето авторитетно мнение никак не беше зле. Тръгнах по пътеката между редовете, минах пред сцената и излязох на другата пътека. Няколко души ми метнаха свирепи погледи, но повечето изглеждаха напълно унесени. Най-сетне я открих на един от средните редове отдясно.
Джоу-Джоу Баросо беше облечена с джинси, зелена памучна блуза с дълъг ръкав и червено мексиканско серапе. Не носеше грим, а черната й коса бе изпъната право назад. Би изглеждала осемнайсетгодишна, ако под очите й не тъмнееха сини кръгове. Дори и в спокойния унес лицето й изразяваше дълбока печал.
Настаних се на съседния стол.
— Страшно си падам по виолите, а ти?
Тя се разтърси цялата. Посегна към заздравялата ми ръка и я притисна към бузата си, която бе прохладна и гладка. Просто държеше ръката ми и лекичко галеше лицето си с нея. След малко по гранитните й скули се търкулнаха две сълзи. Тя отпусна ръката ми, приведе глава и нежно ме целуна по бузата.
— О, Джейк — прошепна Джоу-Джоу, като ме хвана отново за китката, този път с две ръце. — Страх ме е. Стават толкова много неща. Сими е превъртял. Просто не знам какво да правя.
— Върни се с мен у дома. Помогни ми да докажа, че не съм убил никого.
— Това ли е всичко?
— Не. Остани с мен.
— Искам го… или поне си мисля, че искам.
Отзад някой шумно изшътка.
— Върви си, моля те — прошепна тя. — По-късно ще ти позвъня и ще ти разкажа всичко.
— Защо просто не се срещнем някъде?
— Не, Сими ме дебне като орел. Всяка вечер излизам да пояздя. По мръкнало ще ти позвъня от обора. Вярвай ми, моля те.
Казах й къде сме отседнали и обещах да чакам в стаята. После отидох да прибера Кип, който дремеше кротко под виртуозните контрапункта и паузи на виолата.
Седях в малкото бунгало и чаках.
Мислех.
Тревожех се.
Стори ми се, че чух стъпалото вън да скърца. Отворих вратата и надникнах.
Нищо.
Май и аз почвах да се побърквам.
Подвикнах на Кип, който стоеше в ливадата оттатък пътя с две дечурлига от съседното бунгало. Въртеше видеокамерата с надеждата да заснеме златния орел. Той ми махна с типично хлапашки жест: забавлявам се, не съм гладен, остави ме на мира.
Прибрах се и седнах на продъненото легло. Нещо не ми даваше мира. Нещо друго, освен факта, че ме обвиняваха в предумишлено убийство и бях прехвърлил отвъд щатската граница един малолетен престъпник. Като сърбеж, който не можех да почеша, или като безформен, неопределен страх.
Бях сбъркал с Баросо Шушумигата. Бях се сближил с него, забравяйки, че е просто клиент и — нека си го кажем направо — неудачник по рождение. Бях свалил гарда само защото беше брат на Джоу-Джоу.
Жалка работа.
Толкова калпава преценка.
Джоу-Джоу бе права за него от самото начало. А сигурно и за мен. С какво помагах на обществото, като пречех на съда да вкарва подобна паплач в затвора? И каква отплата получих? Обвинение в убийство.
Луис Х. Баросо. Какъв житейски провал. Можеше да преуспее в нормалния бизнес, но за него в това нямаше тръпка. Да рискува изцяло и да губи — такъв бе стилът на Шушумигата. Досущ като онзи играч на ротативки, който мразел да печели, защото после губел сума ти време, додето проиграе печалбата.