— Нали може да платим глоба или нещо от сорта? — попита той, изтегнат върху мекото кресло в кабинета ми.
Неволно се загледах в усмивката му.
— Хубави зъби имаш.
— А?
— Всичките ли са истински?
— Ами да. Защо?
Той самодоволно облиза устни и престана да се усмихва.
— Ще разрешиш ли да ти огледам зъбите?
Той поклати глава и стрелна нервен поглед из кабинета. Бяхме сами, ако не се брои портретът на Джо Патерно в естествена големина.
— Хубави зъби — повторих аз.
Измъкнах от купчината пред мен жалбата и отчета на зъболекаря.
— По два резеца и два кучешки отгоре и отдолу. Общо осем парчета. Така ли е?
— А?
— Коронките, дето си ги прибрал.
— Да, май така беше. Де да знам. Какво значение има? Искам да кажа… колко ще ми струва?
— Осем зъба — казах аз, после високо преброих от едно до осем, опитвайки да си представя колко болка и ужас е причинил.
Той ме гледаше тъй, сякаш мислеше, че е налетял на смахнат адвокат. Имаше право.
— Ставай, дрисльо! — наредих аз.
— Какво?
Объркване. Първи наченки на страх.
— Зъб за зъб.
Той рипна от креслото и хукна към вратата. Аз скочих, стрелнах се покрай бюрото и го сграбчих за рамото. Докато замахвах, той изпищя и заради тънкия, момичешки крясък обърках мерника. Ударих високо. От носа му шурна кръв и едното око се затвори. Следващият юмрук обаче бе точно в целта. Нанесох ляв удар отдолу право в устата. Цепнах му горната устна и строших два предни зъба до корен. Нещо ме парна и като погледнах, видях зъбите да стърчат от юмрука ми. Още си нося два белега върху пръстите.
Той ревеше, кръвта се лееше от носа му и бълбукаше в гърлото. Изглеждаше далеч по-зле, отколкото беше в действителност.
— Още шест — казах аз.
Но в това време врата се отвори и в кабинета нахълтаха трима колеги, секретарката, един сътрудник и слисаният юрисконсулт на една застрахователна компания, която се опитвахме да спечелим за клиент. Реших да си придам по-благопристоен вид, затова бързо измъкнах двата зъба от пръстите си и ги метнах в кошчето.
— Моят клиент — съобщих аз на тълпата, сякаш това обясняваше всичко. После се обърнах към застрахователя и опитах да замажа положението. — Това не е нищо, да видите какво правим с противниците.
Както виждате, имах зад гърба си известен опит, докато наближавах ранчото на К. К. Симарон в прохладната лятна нощ.
Почти пълната луна лееше ясни лъчи над околностите. Тук-там зад оградите се мяркаха неподвижните силуети на говеда, а на един завой през лъчите на фаровете прелетя елен и изчезна. Карахме по лъкатушния черен път към ранчото Ред Кениън. Пред портата спрях и отбих в храстите, след това продължихме пеш, макар че до обора имаше повече от километър. Денем оборът беше тъмночервен. През нощта изглеждаше кафяв като засъхнала кръв.
— Кип, трябва да ти кажа нещо важно за живота и дано да го помниш докато пораснеш.
— Олеле, пак ли?
— Слушай. Никога не удряй момиче. Никога. Никога не докосвай…
— Знам, вуйчо Джейк. Баба ми го каза.
— Вече?
— Да. Освен това да не мамя, да не крада и да не казвам мръсни думи.
— Значи си минал пълния курс. Както и да е, радвам се, че дойде. Искам да заснемеш Джоу-Джоу.
— За моя филм ли?
— Не, за веществено доказателство. Ще заснемем как я разпитвам. Искам да имам веществено доказателство за побоя. Това ще ни помогне да осъдим Симарон, а може и на мен да помогне, ако се оплаче, че съм го нападнал.
— Ще се биеш ли?
— Ще го направя на ситни парченца.
— Вуйчо Джейк.
— Да?
— Много е голям. Досега не бях виждал по-голям и по-силен мъж от теб, ама той е такъв. А пък по злоба не можеш да му се хванеш и на малкия пръст.
— Не подценявай вуйчо си, когато е съвсем издивял — казах аз.
Вратата на обора беше отворена. Вътре царуваше мрак, но през един прозорец падаха лунни лъчи и аз различих коне в отделенията, седло върху една от преградите, бали сено и кош за царевица. Кип пристъпи по-близо и стисна ръката ми. Чувах дъха си, пръхтенето на конете и далечният крясък на някаква нощна птица.
— Тук няма никой, вуйчо Джейк.