Лежахме на една страна и аз усещах топлината на голото й тяло въпреки студа в хамбара. Тя преплете крака с моите и отпусна глава на гърдите ми. Усетих как бие сърцето й.
— Джоу-Джоу, разкажи ми какво става. Каквото и да е, заедно ще се справим.
— Добре, дължа ти това. Дължа ти истината. Не бях честна с теб. Онази нощ, когато Хорнбак бе убит, ти отиде на среща с брат ми.
— Продължавай — казах аз.
В този момент се раздаде характерният пукот на крак върху стълбата.
— Кип, стига вече!
Нов пукот.
— Недей да тормозиш вуйчо си.
Никакъв звук.
— Кип! Почваш да ме ядосваш. Имам важна работа.
В тишината дочух някакво приглушено мучене. Отделих се от Джоу-Джоу, отново напипах лампата в тъмното и я запалих.
Кип наистина беше тук, но една грамадна длан го стискаше през устата, а самият той висеше като вързоп, подхванат под жилеста ръка, сякаш изсечена от камък.
— Излъжеш ли ме два пъти — каза Кит Карсън Симарон, — мъртъв си.
19.
Щъркелът и змията
— Пусни момчето — казах аз и се изправих.
Симарон пусна Кип на пода. Момчето изглеждаше готово да се разплаче.
— Опитах се да извикам.
— Няма нищо — казах аз.
— Опитах се да те предупредя, вуйчо Джейк, ама тоя грамаден негодник ме сграбчи изневиделица. Ако го бях видял, щях да го ритна по топките. — Когато са изплашени, някои хора онемяват. На други не можеш да им затвориш устата. Кип беше от вторите. — Да ти кажа, той е по-грозен от Майк Мазурки в „Някои го предпочитат горещо“ и…
— Добре, Кип. Сега бягай оттук.
— … по-грозен от Ричард Кил с железните зъби в „Шпионинът, който ме обичаше“ и по-зъл от Алън Рикман в „Умирай трудно“.
— Стига, Кип!
Кип се смъкна по стълбата. Симарон не помръдваше. Беше само по ботуши и джинси, без риза. Гърдите и раменете му хвърляха огромна сянка върху отсрещната стена. До мен Джоу-Джоу стискаше одеялото около гърлото си.
— Хосефина — каза Симарон, — какво търси той тук?
— Сими, той ме изнасили — изрече задавено тя и в очите й заблестяха сълзи.
Какво?
— Удари ме, както правеше някога. — Сега сълзите се лееха като из ведро. — Смъкна ми дрехите и ме изнасили.
Кой, аз ли?
— Ти знаеше какъв е — каза Симарон с безизразен глас. — Сама ми разправи. Откъде ти скимна да го допуснеш наблизо?
Не, нямаше начин да говорят за мен.
— Не знам, Сими. Мислех, че се е променил. Кълнеше се. О, чувствам се толкова глупава, толкова мръсна…
Толкова ме е срам. Това го пропусна.
— Чакай малко! — Завъртях се към Джоу-Джоу. — Не знам какви игрички играете. Може да се забавлявате, но на мен не ми е весело. А сега кажи истината на тоя каубой. Кажи му защо дойдох.
— Джейк искаше да ме върне в Маями. Искаше да те изоставя и да тръгна с него, но аз не желаех, Сими, и той побесня. Удари ме, нарече ме с най-лоши думи и после…
— Това е лудост! — викнах аз. — И двамата сте се смахнали. Накъдето и да погледна, все някой иска да ме накисне. Джоу-Джоу, какво правиш, по дяволите?
— Млъквай, адвокатче. — Лицето на Симарон оставаше все тъй спокойно, а в гласа му звучеше нотка на скръб, на печална неизбежност. — Моята жена отива в обора да си излъска седлото и не се връща. Аз идвам и те заварвам тук. Най-напред ме ограбваш. После нахлуваш в земите ми, а сега посягаш на моята жена. — Той се позамисли, след това заговори още по-тихо, сякаш разсъждаваше на глас: — Никой не може да ме упрекне. Не, хората ще разберат. Предупредих те. Казах ти какво ще направя, а ти ми се подигра. Посегна на моята жена върху собствената ми земя. Докога да търпи човек? — Той се завъртя право към мен и ме прониза с поглед. — Сега ще ти причиня малко болка, приятел, а като свърша, няма да остане и колкото за закуска на лешоядите.
Той тръгна към мен бавно, методично, целенасочено. Без вълнение, без припряност, без буйни емоции, които да хабят енергия и да го отклоняват от предстоящата работа. С рошавите мустаци, голите гърди и изхвръкналия корем приличаше на боксьорите отпреди стотина години.
Добре помнех последния ни сблъсък, затова бързо вдигнах ръце и заех отбранителна стойка. Сега поне бях облечен.
— Тя те прави на глупак, Симарон.
— И защо й е притрябвало, адвокатче?