Стояхме на пет метра един от друг и се гледахме.
— Никога през живота си не съм докосвал жена против волята й — казах аз. — Тя те лъже. Не знам защо. Не знам кой уби Хорнбак, какво стана с Шушумигата и защо Джоу-Джоу дойде тук. Не знам дори защо я последвах, но знам, че не съм я докосвал.
Симарон отметна ръка зад ухото си и замахна. Невидимият камшик литна към мен, изплющя и краят ме закачи по рамото. Имах чувството, че ме прободоха с нож. Отскочих извън обсега, а Симарон ме последва и пак замахна, но не улучи. Той наведе ръка, врътна китка и този път камшикът ме шибна по бедрото, разпращайки болка из целия крак.
Симарон ми бе преградил пътя към отворената врата. Закуцуках към прозореца, но попаднах точно на онзи, който беше закован с шперплат. От тази страна две железни греди крепяха платформата и аз потърсих между тях убежище от връхлитащия камшик. Симарон все пак опита и коженият ремък заплющя по желязото с трясъка на рикоширащи куршуми.
След три-четири опита той захвърли камшика и тръгна подир мен. Отстъпих още по-назад покрай стената, по която висяха юзди, оглавници и хамути. Крачех заднешком и опипвах с ръка дъските, докато пръстите ми докоснаха студеното желязо на юзда и юздечка.
Той вече беше до мен и посягаше с разперена длан да ме докопа за шията. В този момент аз замахнах с юздата, юздечката пропука предните му зъби и хлътна между челюстите. Продължих да натискам и той се задави, езикът му беше затиснат под металната пречка. Отметнах главата му назад и тласнах още по-силно, като разкъсвах ъгълчетата на устните, езика, венците, и го заставях да разтваря уста все по-широко.
После той захапа.
Стисна металната пръчка със зъби и спря натиска ми. Аз държах юздата с две ръце, а неговите бяха свободни. Той стовари едновременно двата си юмрука върху ушите ми. Оглушен и замаян, аз паднах на колене, а Симарон ме ритна в слънчевия възел. Изпъшках и рухнах напред, а той сграбчи косата ми и ме блъсна обратно. Залитнах две крачки назад, препънах се в някаква преграда и паднах по гръб в коша за царевица. Едва успях да се надигна на четири крака. Кашлях, мъчех се да си поема дъх и със сетни сили удържах напъните за повръщане.
Симарон стоеше и ме гледаше с пламнали от омраза очи. Ближеше ъгълчетата на устните си, от които се стичаше кръв. Опитах да стана, но царевичните кочани се затъркаляха под краката ми и пак паднах. Когато вдигнах глава, Симарон насочваше нещо към мен. Отначало помислих, че е револвер.
Примигах два пъти.
— Не мърдай, адвокатче, или ще те прикова за стената. Мога да те разпъна и нито един съд в страната няма да ме осъди. Дори и господ ще ме разбере.
Отново се помъчих да стана.
— Не си правя майтап, адвокатче.
— Джоу-Джоу — подвикнах аз. — Къде си? Кажи му истината. Кажи му как ме повика. Кажи как ми разказа, че те е пребил и изнасилил.
Чух как дъските отгоре изскърцаха и я видях да слиза по стълбата. След миг тя застана до Симарон, придържайки одеялото около шията си. Изглеждаше дребна и уязвима.
— Той ме изнасили, Сими, а след това те нападна. Прав си, никой няма да те упрекне. Няма дори да те обвинят. Знам го. Нали с това си изкарвам хляба. Ти защитаваше любимата жена и самия себе си. Това се нарича убийство при законна самозащита.
— Лъже те — казах аз, но гласът ми бе слаб и неубедителен. — Лъже за всичко.
Стоях полуизправен като някакъв праисторически маймуночовек, прадядо на всички нас. Симарон се прицели с пистолета в гърдите ми, после в слабините, след това го отпусна още два-три сантиметра.
— Блъфираш — казах аз. — Пистолетите за пирони не работят така. Дулото трябва да бъде притиснато към нещо…
Буф. Един стоманен пирон рикошира от кочан царевица до крака ми.
— … освен ако си го преработил — допълних аз.
Симарон пъхна в цевта нов пирон, вдигна пистолета, прицели се право в челото ми, след това завъртя китка с няколко милиметра.
Усетих свистенето на пирона край ухото си и го чух как се заби в стената. Той зареди още един. Буф, право в гредата над главата ми.
Когато пак го погледнах, той се целеше нейде в корема ми. Щрак.
— По дяволите. Хосефина, до магарето има още един пълнител.
Симарон беше на три метра от мен. Можех да изхвръкна от коша, да му забия едно рамо и да го метна назад. След това щях да хукна на зигзаг накъдето ми видят очите. Да бе, и до луната можех да стигна, само че в тоя момент нямах сили да се помръдна. Страхът и умората ме бяха парализирали.